Читать «Гонитба из южните морета» онлайн - страница 53

Всички седнаха пред щурвала да се хранят. Вечерята беше проста, но вкусна: печени летящи риби и банани.

Черният Какобау разкри белите си зъби в широка усмивка:

— Каи-каи пристигна!

За пръв път Боби чуваше с ушите си ужасното наречие „пинджин-инглиш“, на което говорят туземци и европейци из тия области.

„Каи-каи пристигна“ означава „яденето е готово“.

Изведнаж Боби забеляза, че слънцето се е извъртяло откъм левия борд.

— Капитане — обърна се той възмутен. — Вие казахте, че ще плаваме на север…

— Е?

— Курсът е на изток!

Капитан Дик помълча, после изригна куп ругатни:

— Ти ли ще ми даваш ум за курса! Нов моряк си, затова ти прощавам. Ама друг път да не си посмял да питаш! Капитанът не дава обяснения никому. Той отговаря за курса. Запомни!

Смутено от грубостта му, момчето млъкна. Прибра се в кубрика и се хвърли на определеното му легло. Заспа мигновено.

На разсъмване го събуди гласът на Какобау:

— Хайде, слънцето стана!

Боби се надигна. „Слънцето стана“ може да означава само едно — „Слънцето изгря“.

Изскочи на палубата.

— Проклет щил! — процеди през зъби капитанът. — Тръгваме само на мотор. Пали!

Наистина платната висяха неподвижни и отпуснати.

Чак към обяд вятърът отново ги наду и Боби по заповед на капитана угаси мотора. Веднага излезе на палубата. Наоколо, от кръгозор до кръгозор, се люшкаше яркосиният океан, отразил в хиляди искри блясъка на отвесното слънце. Редом с кораба лудуваха делфини. Понякога от разлюляната водна повърхност излитаха в сребристи залпове орляци летящи риби, които профучаваха във въздуха стотина-двеста метра и цопваха сред вълните, догонвани от безпощадните си врагове рибите корифени, чиито златисти гърбове проблясваха сред океана като златни торпеда.

В сянката на кораба плуваха две гигантски сини акули, сякаш привързани към борда с невидими въжета.

— Акули чакат каи-каи! — подметна Какобау.

— Гладни ли са? — досети се Боби.

— Чакат как-каи — който падне, все едно Какобау, капитан Дик, Боби…

Боби трепна. Неволно отстъпи от фалшборда, седна под брезентовия навес, замисли се. Къде ли го отнасяше тоя кораб? Колко ли щеше да го забави? Меланезиецът седна до него.

— И Какобау се бои от акули. Не обича морето.

— Я! — зяпна от учудване Боби. — Тогава защо си моряк?

— Защото на Фиджи няма каи-каи за Какобау. Белите казват на Фиджи „Щастливи острови“. Щастливи само за белите. Белите искат много работа, дават малко каи-каи. Само таро. А на кораба има по-малко работа. Има и „банан-бик-месо“…

Тангихиа, който ги слушаше от командната рубка, се изсмя:

— Това значи салам. Все едно „банан от месо“. Какобау е луд за салам…

— А Тангихиа? — запита Боби. — И той ли напусна острова си, защото няма каи-каи?

Полинезиецът замълча. Вместо него отговори Какобау:

— Не затова! За друго. Ураган прави насам-натам! Когато ураган избягал, няма жена на Тангихиа, няма деца. Сега Тангихиа сам. Затова…

Сърцето на малкия моряк неволно се сви при простия разказ за тази жестока трагедия.

Внезапно отдясно долетя отсечен гръм. От водата излетя огромно плоско тяло и плясна повторно с трясък върху повърхността. Скочи трети път, четвърти път.