Читать «Гонитба из южните морета» онлайн - страница 42

— И аз някога така, като теб… Избягах от къщи…

Боби отвори уста да възрази, но се въздържа. Нима трябваше да се издаде пред първия срещнат човек?

— Баща ми беше банков чиновник — добави старият моряк. — Но аз мечтаех за море, за пътешествия. Метнах се на първия кораб и избягах. Скоро разбрах, че съм сгрешил. Но беше късно. Когато след две години плаване се върнах у нас, научих, че татко умрял. Удар. Бях го убил аз, който уж го обичах…

Боби го гледаше подозрително. Дали не го изпитваше хитро?

— Вече нямаше кой да ми помогне — продължи харпунерът. — Ща не ща, пак тръгнах по море. И тъй до днес, с тоя касапски занаят… И всичко заради това, че не послушах баща си, че избягах от него…

— Ама аз… — възрази боязливо момчето. — Аз не бягам от баща си… Аз търся него…

— А радиограмата?

— От един полицай… Баща ми е в България…

И в изблик на искреност му разправи всичко.

Харпунерът се замисли:

— Той ще те чака в Нова Зеландия, на пристанището в Уелингтън. Но ще видим дали ще те дочака.

Нова Зеландия! Нова Зеландия! Боби опитваше да си припомни нещо. И изведнаж се сети. „Децата на капитан Гранд“ от Жул Верн. В страната на гейзерите и дървовидните папрати, сред канибалите.

В този миг покрай борда премина ято пингвини, които се гмуркаха сред нарасналите вълни като делфини. След тях фучеше подобно на жива торпила някакво едро петнисто животно.

— Морски леопард! — обясни харпунерът. — Тюлен-хищник! Най-опасният им враг!

Подплашените птици-гмурци и настървеният им преследвач изчезнаха в мъглата.

— В Антарктида няма земни хищници — додаде харпунерът. — Ни бели мечки, ни вълци, както в Арктика на север. Иначе пингвините не биха оцелели. Но в морето ги чака морският леопард…

Мъглата се поразкъса.

— Тук нейде се е подвизавал новозеландският Том — подметна старият харпунер.

— Кой, кой? — запита момчето.

— Един кашалот-страшилище! Умен и дързък. Никой не можел да го победи. Обръщал лодки, потопявал кораби. Насреща му пратили бойна флота. Напразно…

Боби се озърна боязливо.

— Не се плаши! — успокои го морякът. — Става дума за старите гемии. Нашият китобоец е здрав.

— Кой? — изпъчи се Боби. — Аз ли се боя? Види се, не ме познавате.

Матросът от бака се провикна:

— Кит!

Харпунерът се озова мигновено до оръдието, а Боби се изправи зад него, вперил поглед в мъгливата далечина. Нима беше кит това? Повече приличаше на подводен вулкан — така клокочеше водата.

Харпунерът извика:

— Кашалот и калмар! Нали знаеш, че калмарите са любимото меню на кашалота? Малцина са виждали това. И аз за пръв път…

Оръдието изтрещя. После моряците от макарата се заеха да намотават въжето, да притеглят назад плячката си — същинска плаваща скала, омотана с някакъв невероятен възел от петнадесетметрови пипала, подобни на гигантски маркучи. Калмарът беше мъртъв, нагълтан до половина в китовата уста. Боби потрепера, като видя очите му. Изпъкнали, огромни като бакърени тепсии, зли…

Китобоецът повлече плячката си към кораба-база.

— А кога ще бъдем в Уелингтън? — запита Боби.