Читать «Гонитба из южните морета» онлайн - страница 39

— Утре Бунда-Бунда трябва да бъде в Мелбърн.

Племето ги изпрати до автострадата. Черният докер облече дочените си дрехи и застана насред път. Една камионетка намали скоростта си.

— За Мелбърн! — извика Бунда-Бунда.

— Имаш ли позволително? — запитаха от колата.

Той показа документите си. После заобиколи и се качи в сандъка. С него незабелязано се вмъкна и Боби.

След половин час на хоризонта се открои черният контур на планината Косчушко с най-високия връх на Австралия Таундсенд, малко по-висок от Витоша, в чието подножие блестяха хилядите светлини на столицата Канбера. Боби беше ходил там. Малък, спретнат град. Като парк. Само правителствени учреждения и жилища, без никакъв завод. Чист и хубав.

Но шосето мина настрана от града и продължи на юг. Боби неусетно заспа. Когато се събуди, видя, че колата стоеше в едно открито кино, сред множество други автомобили. Той не се учуди, защото в Австралия в много от летните кина зрителите идват така, с автомобилите си, и гледат отвътре.

Филмът свърши скоро и колата отново потегли на път. Бунда-Бунда и Боби заспаха. Събудиха се по светло. Камионетката продължаваше да лети по асфалта. Лятното слънце препичаше жестоко през разкъсаните облаци. Евкалиптите с отпуснатите си листа, обърнати ребром към светлината, почти не даваха сянка. Тук-там се мяркаха грубовати боабаби с чудовищно дебели стволове. Подплашени от колите, през саваната препускаха щрауси ему. На големи орляци като врабчета прелитаха зелени вълнисти папагалчета. Ето, наближиха Мелбърн! Сред прекрасните паркове се виждаха разкошни вили, които се умножаваха всяка минута, докато неусетно автострадата навлезе в града. Сградите ставаха все по-големи, все по-остарели и занемарени и накрай, към центъра, заприличаха на развалини. Сякаш някой шегобиец-магьосник беше обърнал света наопаки и вкарал в центъра на града бордеите на крайните квартали. Богатите се стремяха да се отдалечат от центъра, от неговия шум и дим. Затова градът се бе разпрострял на шестдесет километра по бреговете на Мелбърнския залив. В средата, около многоетажното Сити, деловия център на града с магазините, канторите, банките и заводите, живееха само бедняците.

Колата едва успя да се измъкне от запъхтяното автомобилно стадо към кейовете. Когато тя най-сетне спря, малкият беглец чу как другарят на шофьора каза:

— Боби казал на стригача, че ще пътува за Мелбърн…

Той трепна. Погледна в шофьорската кабинка. Ниско прехлупената шапка закриваше лицето на този, който говореше, но брадата му личеше ясно, огряна от яркото слънце.

Червенобрадия!

Боби докосна с ръка черния си спътник:

— Казвай как да се измъкна!

Червенобрадия се обърна назад:

— Хайде, пристигнахме!

Бунда-Бунда излезе, благодари и се вмъкна в тълпата чернокожи докери, които го посрещнаха шумно. Пошушна им нещо и те го последваха, обградиха плътно колата.

— Мистер — обърна се австралиецът към шофьора. — За благодарност ще ти натоварим камиона безплатно. Къде е стоката?

Боби разбра хитростта; разбра, че опитват да отклонят вниманието им. Измъкна се и хукна към кея. Но Червенобрадия го съгледа и се спусна подире му. Тълпата го обгради, засуети се глупаво, спря го. Докато той успее да се измъкне от обръча й, Боби достигна пристанището. Някакъв кораб тъкмо се отлепваше от кея. Беглецът не се замисли, а скочи, улови се за фалшборда и се прехвърли вътре. Никой не го бе забелязал. Той се озърна и мигновено се мушна под брезента на най-близката спасителна лодка. Сам се възхити от себе си, че и тоя път се измъкна. Като в романите.