Читать «Гонитба из южните морета» онлайн - страница 37

Шофьорът го погледна недоверчиво с крайчеца на окото.

— А вие? — запита Боби. — Накъде?

— Към Уелс. На фермата.

— Ваша ферма?

— Ами, моя! Стригач съм, ратай. Босът, господарят, ме изпрати да откарам в Сидней месо. Аз пък се явих на конкурса за най-добрия стригач. Ако бях спечелил, щях да имам и аз ферма. Но без късмет за къде? Победителят острига само една овца повече от мен. И ето — сега пак съм ратай. Пак ще стрижа чужди овце. — Той плю през прозореца. — Овце! Навред овце! Валутата на Австралия! На мериносов косъм се крепи лирата ни. Но мен не крепи.

Той отби от пътя, да не сгази двама полуголи черни туземци.

— Виж, тези са по-зле и от нас! Те, някогашните господари на страната. Ха, ха! Белите ги стреляли и ги тровили като плъхове, за да очистят от тях пасища за овцете си.

Изведнаж той се обърна към пътника си:

— В Канбера ще те предам в участъка — да те върнат в къщи. И моят син веднаж така, без да пита…

Боби замлъкна изтръпнал. А шофьорът продължи, сякаш не бе казал нищо тревожно:

— Телените огради вече са излишни. — И посочи вкопаната в земята мрежа, която се простираше до хоризонта. — Дедите ни докарали зайците. Харесвало им заешко печено. А тук няма хищници. Само дивото куче динго. Зайците се намножили толкова, че не оставяли трева за овцете. Доскоро те бяха най-страшните ни врагове. Стреляхме ги, тровехме ги, докарвахме от Европа лисици. Напразно. Най-сетне учените се сетиха да ги заразявате някаква заешка болест, та си отдъхнахме. Останаха само кенгурите…

Внезапно моторът захърка, задави се и спря. Боби неусетно бе завъртял кранчето на горивото. Шофьорът изскочи навън, вдигна капака на мотора. „Аз от истинския детектив избягах — рече си Боби, — та с един шофьор ли няма да се справя?“ И хукна през полето. Тича около четвърт час, без да спре. Напреде му се изпречи четириметрова зелена преграда — акациев скреб, един от тези непроходими храсталаци, които някога, преди прокарването на пътищата, са принуждавали пътешествениците да ги заобикалят с дни и седмици поред.

Беглецът спря и се озърна. Открил пакостта, шофьорът тъкмо подкарваше камиона си. Боби вече можеше да се върне на автострадата, да се качи на някоя друга кола.

В този миг чу дрезгав глас:

— Стой! Не мърдай!

Извърна се рязко. Насреща, пред шестметровото тревисто дърво, подобно на израсла върху дървена колона туфа суха трева, стоеше разкрачен полугол дивак, вдигнал над главата си кривия бумеранг. Боби се разтрепера. Нима щяха да го опекат и да го изядат?…

Кривото дървено оръжие профуча на метър от ухото на Боби и той, успял най-сетне да се опомни от първия ужас, хукна да бяга. Но насреща му се изпречи втори туземец.

— Стой! — викаше нападателят. — Не бягай!

Боби спря. Забрави, че е най-добрият бегач в училището. Нямаше изход. Приготви се за най-лошото.

Австралиецът го настигна и го хвана за ръката.

— Не се плаши! — рече той. — Ами ела да видиш!

И го отведе назад. На земята потръпваше със смазана глава къса дебела змия, с жълт корем и сив ивичест гръб.

— Змията на смъртта! — изпъчи се туземецът. — Ако не беше Бунда-Бунда, малкият господин щеше да бъде мъртъв.