Читать «Гонитба из южните морета» онлайн - страница 18

— Чакай! — вика тя. — Аз ще те пипна!

Скрива се зад дебелия дънер и дебне. Гледа, иде Сойката, озърта се и току изведнаж отмъква най-едрия лешник.

„Тъй, значи“ — мисли Катя и припва подире й.

Ха така — ето я дупката й, там в буковото коренище!

Когато крадлата излиза и литва към Катиното скривалище, Катя почва да пренася обратно краденото.

И тъй дни наред — Катя към сухата липа, Сойката към буковото коренище. Дебнат се, крият се — цяла седмица.

Веднаж случайно ги зърва Гриз-гриз, горският мишок.

И додето те се надхитрят, той се мушва в Сойкината дупка.

— Брей, брей! — ухилва се Гриз-гриз. — Колко лешници! Богатство! Наготово!

И се залавя да ги мъкне в своята дупка край гората. После опразва и Катините складове. Напълва, препълва хамбарите си.

Накрай Катя Пухчето и Сойката се сблъскват пред празната хралупа. Сблъскват се люто и се скарват.

— Крадла! — крещи Катето. — Обра ме.

— Кой, аз ли? — пищи Сойката, та сбира гората. — Не те е срам! Хем краде, хем обижда честните птици.

А Гриз-гриз гледа и суче мустака.

— Хи, хи, хи! — киска се той тъничко. — Двама се карат, третият печели.

И ужас!

— Четвъртият печели! — прогърмява над главата му гърлест глас.

Гриз-гриз се шмугва презглава в дупката в най-тъмния кът на спалнята си, изгубил ума и дума от страх, а дядо Горан горският, който го бе изплашил тъй, замахва с мотичката си, замахва втори път и дръпва пръстта надире. Отдолу лъсва цяла купчина едри, презрели лешници.

— Всички ги крият — дума той на Ценка. — Играят си на криеница. Само от нас не могат да ги скрият.

Ценка клеква и с две шепи напълва торбичката си, после двама, дядо и внучка, поемат към горския дом, хей там, сред гората.

Гриз-гриз се измъква от порутеното си жилище ни жив ни умрял и ги изпраща с тъжен поглед.

А в гората Катя Пухчето и Сойката продължават да се карат.

Заслужено наказание

Цялата гора слушаше притихнала песента на Славея, който пееше в захлас, скрит в зелената шума. Само бистрото ручейче опитваше да му приглася с нежния си ромон. А долу на земята, под сплетените вейки на шипката, се гушеше гнездото, в което Славейка мътеше яйчицата си, унесена в чудната му песен.

Ненадейно певецът млъкна уплашен. Отсреща, навръх дивата круша, кацна Ястребът и впери в него алчните си очи. О! Той беше ужасен — този ненаситен хищник. Колко много птички бяха загинали в острите му нокти.

По едно време Ястребът отлетя нанякъде. Славеят си отдъхна, накани се пак да запее.

Тогава дивата круша изскърца тъжно с клоните си:

— Моля те, помогни ми! Хиляди бръмбари и личинки гризат листата ми. Очисти ме от тях! Защото, откак Ястребът ме избра за своя наблюдателница, никоя птичка не смее да се мерне насам. Тъй ще си загина!

Който пее, зло не мисли. Добро сърце имаше и Славеят. Той се озърна предпазливо, после подхвръкна към високата круша.

В този миг отгоре връхлетя Ястребът. Обезумял от уплаха, Славеят кривна наляво, надясно, нагоре, ала напразно — страшният убиец го настигаше с ликуващ крясък:

— Е, пипнах ли те най-сетне?