Читать «Гонитба из южните морета» онлайн - страница 19

Вече нямаше друг изход — Славеят се спусна право надолу като падащ камък. Но тъкмо до земята, едва докоснал сухата шума, той се пое нагоре и — пър, пър, пър! — бързо се шмугна в шипковия храст. Увлечен от гонитбата, Ястребът не успя да се задържи, а се стовари тежко на земята. Туп!

Преметна се веднаж-дваж, запърха безпомощно и опита да отлети. Но нали беше зашеметен от удара — объркан, той се блъсна в Крушата. А тя, чакала само това, размаха острите си шипове, та го издра жестоко.

— Скръц! Тъй ти се пада! — превиваше се от смях Крушата. — Да видим друг път ще закачаш ли приятелите ми!

Най-сетне, окървавен и раздърпан, Ястребът отлетя далече.

И повече не се видя.

Цялата гора се оживи, птичките зачуруликаха радостно.

А Славеят пак се нагласи на любимото си място й сякаш нищо не бе станало, продължи звънливата си песен.

Пороят

То беше стара свада — откак свят светува.

Всеки път, когато мълниите разпореха настръхналите снаги на буреносните облаци и заплющеше като потоп проливният дъжд, пороят се раждаше отново горе, сред каменните рътлини, и връхлиташе яростно върху земята, обрасла с непроходими вековни гори.

— Ще те изровя най-сетне! — фучеше той. — Ще те завлека долу, на морското дъно, ще залича всяка суша и отгоре ще остана само аз. Най-отгоре, над всички!

А земята мълчеше. Не отвръщаше нищо — ни за укор, ни за милост. Спокойна, самоуверена.

Пороят се втурваше сред напуканите дънери, озъбен, разпенен от безсилна ярост, загризваше пръстта, задираше я с нокти.

Напразно!

Защото там го очакваха, дебнеха го, готови за борба, нейните закрилници. Опадалата ланшна шума спъваше устрема му, забавяше го, попиваше го надолу, където преплетените корени и рохкавата пръст го обхващаха здраво, свързваха го, заключваха го в мрака на земните недра.

Пороят утихваше, яростта му угасваше и той неусетно изчезваше, без да е сторил никаква вреда.

Облаците се пръсваха, слънцето отново напичаше. Все тъй мълчалива, без укор и без намек за своята сила, земята отваряше ключалките на подземната си тъмница, за да освободи укротения си пленник. Зашуртяваха безброй изворчета с кристални струи — под обраслите с мъх камънаци сред гората, в падинките до ливадите, из прорязаните коловози в полето, — набъбваха гераните, забълбукваха стубелите, заромонваха чучурите на чешмите.

Девойки и невести понасяха към къщи пълни менци вода, мъжете оправяха вадите към градините, децата се плискаха из вировете.

Тъй — откак свят светува…

Тъй — всеки път, кога плисне пороят…

Но хората се намножиха. Недостатъчен клас раждаха малките ниви, тесни станаха пасищата за ваклите стада.

И ето, все по-често хората взеха да обръщат погледи към гората.

— Да я изсечем! — намислиха орачите. — За нови ниви.

— Да я подпалим! — отсякоха пастирите. — За паша.

Закънтяха секири, лумнаха пожари.

Орачите разораха сечищата, пастирите поведоха стадата из пожарищата.

Толкова ниви! Толкова паша!

Забогатяха хората. Оковаха нови житници, изградиха нови кошари. Зарадваха се — безгрижни, охолни.

Зарадва се и пороят.