Читать «Гонитба из южните морета» онлайн - страница 16

Тогава откъм люцерновия блок от нацъфтелите сини цветчета се вдигнаха цял рояк диви пчели и забръмчаха:

— Види се, че ние трябва да ги накажем. Досега им помагахме, опрашвахме цветовете им, но вече ще ги зарежем, щом лъжат. Сякаш сме слепи, та не знаем кой е по-висок.

— Недейте! — прегънаха се жално люцерновите стръкчета. — Какво ще правим без вас? Ще останем без семена.

— Толкоз по-добре! — отсече дъбът. — Ще има по-малко самохвалци по света.

И доде издума, дивите пчели се пръснаха из полето.

— Ами сега! — ахна едно люцерново стръкче.

Второто прибави:

— Наричат ни лъжци.

Изведнаж всички зашумяха:

— Толкова обидно! Толкова обидно!

Не мина много време, и най-едрото стръкче извиси глас:

— Така не може! Да страдаме невинно! Съседи, вярвайте ни, наистина ние сме по-големи от вас. Вие имате дълги клони, а ние — дълги корени.

Тополата пак се нацупи:

— Нали не се виждат, приказвате си.

— Ти ако не виждаш — отвърна люцерната, — другите виждат.

— Че кой друг?

— Кой? Ами, да речем, къртицата.

Дъбът се провикна нетърпеливо:

— Хайде да не губим време! Къртице, къртице, обади се де!

Земята се размърда и от надигналата се купчина пръст надникна една остра муцунка:

— Защо ме викаш?

Тополата превари дъба.

— Кажи! — забърза тя. — По-голяма ли е от мене люцерната?

— Отде да знам! — отвърна къртицата сопнато. — Додето стигам аз, все нейните корени ми се мотаят.

— А докъде стигаш ти?

— Охо! — наду се къртицата. — Метър… че и два метра.

— Хи, хи, хи! — разкисна се тополата. — Метър! Два метра!

— Тогава — сети се люцерната, — да видим какво ще рече дъждовният червей.

Преди да го запитат, и той се провикна с тънкия си глас:

— Ами че и аз, додето стигам, все техни корени срещам.

— Отговаряй направо! — засече го тополата. — До колко метра?

— Е, понякога и до три метра даже.

Тополата пак се раздруса от смях:

— Три метра! Чувате ли? Три метра! Пък аз съм висока цели петнадесет метра.

Люцерната се умълча, притихнала съвсем. Ала не за дълго. Изведнаж тя зашумя, разлюля се като море:

— Изворът ще каже. Корените ни стигат до него, като тече под земята, та затуй не страдаме от сушата като вас.

В миг всички извърнаха погледи към долчинката, дето се ширеше ливадата, и тя пожълтяла, посърнала, тъжна. Там едва-едва струеше малко изворче, провираше се в тънка бисерна лентичка по дъното на пресъхналото си корито сред дивия джоджен и пъплеше към низината.

— Истина е! — избълбока поточето.

— Как? — удиви се дъбът. — Чак до тебе ли стигат корените им, кога си още под земята?

— Нали рекох вече, стигат! Що е право, право си е.

Тополата не се стърпя повече.

— Колко дълбоко? — попита тя задъхана. — Колко?

— Ами че — подвоуми се той… — Горе-долу двадесет метра. Бъл-бок! Бъл-бок!

Дъбът и тополата ахнаха едновременно:

— Не думай! Двадесет метра корени!

Люцерновите растения въздъхнаха облекчено. Сетне ей тъй, съвсем тихо, добавиха:

— То зависи и от почвата. Растем, дорде стигнем влагата.

После клюмнаха тъжно:

— Само дето ни наказахте несправедливо.

След кратко мълчание тополата зашумя: