Читать «Гонитба из южните морета» онлайн - страница 15

Такава жега!

От двете страни на пътя тревата също е изсъхнала и се е сплъстила ниско до земята, засипана с прах. Напрашени, посивели висят листата на тополата и дъба, двамата стари приятели, израсли кой знае кога самотни сред полето, притихнали, унесени в дрямка…

Ненадейно тополата се сепна.

— Дъбе, дъбе! — прошумоля тя с листа. — Да знаеш що сънувах.

— Що? — размърда се той. — Хубаво или лошо?

— Присъни ми се, че си ме надминал по височина. Но, за щастие, все аз съм най-високата сред нивята, първа…

Дъбът се нацупи:

— Хм! То е, защото аз не държа да се състезавам с тебе. Предпочитам да съм здрав и силен, да не се огъвам пред всеки вятър, отдето и да завее. Хората да думат: „Як като дъб.“

— Хи, хи, хи! — разтресе се от смях тополата. — Не ти стиска да се мериш с мене, пък го усукваш…

— Кой? — дръпна се дъбът. — Аз ли го усуквам? Или ти… дето се кланяш всекиму?

Но тополата не се даваше:

— Ама нали не съм инат като тебе?

Сега вече дъбът наистина се разлюти:

— Не те е срам!

— А тебе! — наежи се приятелката му. — Обиждаш, значи!

И кой знае как щеше да свърши тази разпра, ако хей там, откъм люцерновия блок, който сякаш напук на сушата все още се зеленееше свеж и бодър, не се обадиха множество тихи гласчета:

— Успокойте се, съседи!

Ала скараните приятели не можеха да се успокоят тъй лесно и се обсипваха с обиди:

— Кланяш се всекиму.

— Инат!

Тихите гласчета зашумяха по-настойчиво:

— Пък и вие! Защо още спорите? Уж добри приятели…

Дъбът се ослуша:

— А бе кой се обажда там?

— Люцерновите стръкчета.

Като чу това, тополата се сопна високомерно:

— Ум ще ми давате, тъй ли? Я да млъкнете, малчугани такива, и да не се бъркате в разговорите на големите, че…

Люцерната притихна:

— Рекохме за ваше добре.

А най-едрото стръкче додаде:

— То, ако е за дължина, не се знае…

— Какво не се знае? — изпъчи се важно тополата.

— Ами че, не се знае кой е по-голям.

— Как! — изфуча тополата. — Я да чуя тогава кой е онзи, дето ще се мери с мене?

Люцерновото стръкче отвърна скромно:

— Ние!

— Хо, хо, хо! — разлюля се тополата. — Ще се пукна от смях.

Цялата люцерна заговори в хор:

— Ех, посмей се — защо не! Но така си е…

Дъбът, който досега мълчеше, смаян от нахалството им, изръмжа през гъстата си шума:

— Ако можех да се прегъна до земята, щях да им скъсам ушите.

И ето, подслушал целия им разговор, вятърът кипна от възмущение. Надигна по пътя една прашна вихрушка, огъна я, скъса я и я разпиля нанякъде. Но тозчас засука друга по-наблизо, после трета. Юрна се през полето, разхвърли копите, понесе прахоляците.

— Фюууу! — изфуча той. — Ти не можеш, но аз мога. Ей сега ще ги накажа. Фюууу!

Тополата изпищя уплашена:

— Чакай, чакай, немирнико! На тях нищо им не става, не видиш ли какви са дребосъци, ала мене ще прекършиш.