Читать «Пиратът (С черен лъв на мачтата)» онлайн - страница 23

Цончо Родев

След излизането на тримата може би цяла минута никой в „При Точилката“ не помръдна. Тези хора тук, видели какво ли не в живота си и газили до колене в злато, в кръв и в кал, сега се държаха така, сякаш неочаквано бяха станали свидетели на библейско чудо — всеки залепнал за мястото си, мнозина притаили дъх, други опулени, трети зяпнали като фурна. И имаше само едно комично нещо в цялата картина — закования за стената Радѝн. Да си с меч в ръка (вижте ме кой съм!), пък ръката ти да е закачена — все едно тропосана — високо над главата ти, тази гледка наистина беше като за смях. Беше, но никой не се смееше: тъй или иначе околните си даваха сметка, че тази ръка с име на смъртоносна все ще се освободи…

В гостилницата нямаше нарочен човек за подобен род обстановки, та Блазко помисли, изглежда, че е негова длъжност да освободи прикования към стената размирник. Дори понечи да помръдне нататък, ала един бърз повелителен поглед на Спасуна го накара отново да заеме привичното си място. Измина още поне минута в пълно бездействие — навярно тези, които заслужаваха да бъдат наречени сметта на четири морета, се бояха да не долети и втори нож за онзи, който ще помогне на злополучния кръвопускач. После обаче се намери един да се надигне от стола си. Той отиде до „тропосания“ Радйн, взе едно столче (не беше от високите, та не можеше да стигне до ножа), качи се и не без усилие изтръгна ножа от дървената стена. Радѝн Хубавеца разтърка ръката си — беше отмаляла.

— Ела да пийнем по чаша — простичко го покани освободителят му на онзи невероятен език, на който се говореше по пристанищата на Понта. Радѝн кимна; искаше да бъде само потвърждение и съгласие, но в жеста му се прокрадна и благодарност.

Отидоха до масата, където до преди малко бе седял непознатият. Там имаше още двамина, но той с късо помахване на пръстите ги напъди. Навярно имаше голямо влияние върху тях, защото те безропотно взеха стаканите си и се преместиха на масата, освободена преди малко от Кривич и другите. А вместо тях дотича един от младите прислужници на Спасуна.

— Кана, вино! — каза освободителят на злополучния побойник. — Чакай, не бързай. Предай на Точилката, че виното е за Ставрос Априн. Запомни ли? Априн. Речи й още, че Ставрос Априн иска вино, но не какво да е, а от хиоското57. Знам, че има. Знам още, че иска за него три пъти повече отколкото за анхиалското58 или копсиското59, но Ставрос Априн е насреща за плащането, тъй й кажи?

Видяха как момчето изтича назад, размени няколко полугласни думи със стопанката, на които тя отговори с ням жест на потвърждение. Не след много същото момче се появи с кана вино и два чисти стакана. Наля и над масата плувна ухание на южно слънце.

Двамата мъже чукнаха стакани и отпиха по няколко глътки.

— Питие за богове! — похвали го Радѝн Хубавеца.

— И за Ставрос Априн — нескромно добави другият. — Вече научи името ми, нали?

— Ромеец?

— Ромеец.

— Защо ми се струва, че съм чувал името ти?

— Навярно си чувал не моето, а на дядо ми. Пак Априн. — И се похвали: — Може би най-славният пълководец на Византия след Велизарий60.