Читать «Пиратът (С черен лъв на мачтата)» онлайн - страница 13

Цялата фигура на Трошан излъчи безмерно тържество, когато отговори така високо, че да го чуе и тълпата:

— Ти не си вече никакъв военачалник на корабните войски, Кремене, син на Видул.

— На тебе ли да вярвам, или на тези знаци, дадени ми лично от нашия господар? — Кремен показа знаците на длъжността си, закачени на кафтана³⁹ от двете страни на гърдите под раменете; имаха форма на малки продълговати щитове с украсата на бранното знаме — тъмночервени с по три златни лъва.

— Дал ти ги е нашият господар, а ти ги отнема чрез мене. По заповед на царство му Тодор Светослав аз те лишавам от званието военачалник на корабните войски, отлъчвам те изобщо от българската войска и ти отнемам всичките права. От този миг аз те поставям извън закона, Кремен, син на Видул.

Кефалията прекрачи напред и посегна към военачалническите знаци на Кремен. Тежката ръка на младия човек легна върху дръжката на меча.

— Само посмей, кефалио. — Виждаше се как под късата брада лицето му е изпънато до крайност. — Твоята дума няма никаква стойност за мене.

— А думата на царя? И нея ли няма да уважиш, самозабравил се човече? — Трошан разгъна свитъка пред очите на Кремен. — Чети!

Кремен хлъзна поглед по редовете, после се взря по-настойчиво в печата под тях.

— О, Боже!… — каза само. Беше едновременно въздишка и изумление.

Трошан разбра, че е победил. Той измъкна меча на Кремен и го подаде на хората зад гърба си, после, без да скрива злобната си радост, хвана началническите знаци на младия човек и ги изтръгна със сила. Те се откъснаха заедно с парчета от кафтана.

— Това беше от господаря ни — заяви ликуващо кефалията. — А ето ти „награда“ и от мене. От мене лично, Трошан, син на Властимир.

И с тези думи замахна с бича. Гъвкавите жили се осукаха около врата на Кремен, опасаха го и краят им плесна шумно върху лицето, като раздра бузата му. Младият мъж въобще не трепна, макар че от лицето му се проточи вадичка кръв. Той гледаше втренчено в Трошан; очите му бяха станали металносиви, а зениците се свиха колкото две просени зърна. Той произнесе с глас, в който всяка дума беше като късче лед:

— Отнемането на сана ще ти простя, кефалио — ти изпълняваше заповед. Но кълна се в Бога, за този удар ще си платиш…

В отговор Трошан отново замахна с бича, но навреме спря ръката си. Защото точно в този момент Благовеста, която досега стражите бяха закривали с плътната си въоръжена редица, излезе напред, извади батистена кърпичка и попи кръвта от лицето на разжалвания воин.

— Защо стори това, Благовесто? — попита той.

Те, разбира се, се познаваха — можеше ли военачалникът на корабните войски да не познава семейството на кефалията на града, в който беше и местослужбата му?

— Защото аз винаги съм уважавала не само воина Кремен, но и човека Кремен — беше простото и обяснение.

Едва сега той сведе поглед към нея. И сините очи срещнаха бадемовите…

— За спомен от мене запази тази кърпичка — каза й. — Не за самата кърпичка, а заради кръвта. Така винаги частица от човека Кремен ще бъде до тебе и ще ти напомня неговата благодарност.