Читать «Далечно царство» онлайн - страница 3

Капитанът не беше вчерашен. Извини се и започна да се кълне, че не е виновен. Казах му да отиде при баща ми и да се оправя с него, и отново се обърнах към пристанищния чиновник. Той плахо се усмихна, а когато с извинения смъкнах рушвета му до една монета поради очевидно лошото качество на стоката, усмивката му изчезна съвсем. Той не посмя да протестира, стисна здраво монетата и побягна преди да променя мнението си и да реша, че и това е прекалено много.

Градският данъчен чиновник пък въобще не си направи труда да пресметне какво трябва да платя — той дължеше на баща ми много услуги и остана доволен от едно рядко бижу от Запада, с което щеше да зарадва доста по-младата си жена.

Бях представител на семейството и бъдещ собственик и очаквах човека от Съвета на жреците да дойде за десятъка. Това беше изпитание, от което се страхувах. По онова време между моята фамилия и жреците съществуваше голяма омраза и аз се блазнех от мисълта за едно малко отмъщение. Съобщиха, че жрецът е пристигнал, и той влезе. Веднага съгледа фината разгъната коприна. Казваше се Превотант и беше един от най-дебелите и най-алчни жреци в Ориса, прочут както с лошите си умения като магьосник, така и със застрашителния си талант да освобождава търговците от кесиите им. Щом ме видя, той изхихика от радост, че между него и богатството стои толкова млад и глупав човек. Магическият му помощник, кацнал на рамото му, повтори хихикането като ехо и пронизително зачирика.

По онова време по-възрастните жреци все още използуваха тези помощници при своите магии. Полуживотни, полудемони тези същества можеха да променят големината си от два човешки ръста до най-малката люспица на онова нещо, което се беше увило около врата на Превотант. Неговото чирикане се усили и то така се възбуди, че заприлича на съд с кипящ бульон. Повечето помощници бяха лесновъзбудими и трудно се поддаваха на контрол, но този беше истеричен като пребито куче. Вместо да се опита да го успокои с нежни думи и да го погали, Превотант изруга и му нанесе зашеметяващ удар. Магическият помощник изквича от болка и гняв, но млъкна. Въпреки това видях, че гневът му не е преминал, защото кожата му от черна стана пулсиращо червена. Той заблиза с език налялата се с кръв цицина.

— Може би е гладен — подхвърлих аз в опит да се подмажа. — Да изпратя ли да му донесат някоя мръвка?

Помощникът изчирика, но Превотант поклати глава и бузите му се разлюляха.

— Не му обръщай внимание. Давай да вършим работа. — Той повдигна колана, пристегнал огромния му корем, и ме погледна свирепо. — Имам сведение, че в стоката ти е скрита магия.

Здравият ми разум изпревари неговото обвинение. Това беше стар номер, практикуван на доковете, особено от жреците, събиращи десятък. Баща ми би го отхвърлил със смях. Бях сигурен в това. Той винаги бе полагал много грижи да научи за тези малки сблъсъци и победи, за да обогатя знанията си. Но знанието и моженето — уви, са доста различни неща. Лицето ми, този голям издайник на червенокосите, доби цвета на косата ми.