Читать «Сълзите на луната» онлайн - страница 136

— Перлите, разсипани в краката ти — прочете тя на глас попадналата пред очите й строфа, — са лунни сълзи. При всеки удар на сърцето ми, то ридае за годините, които ни разделят. Нощ след нощ магията действа и така ще бъде до деня, когато любовта промени миналото.

Значи пее за легенди, помисли си Брена. И чака какво?

Остави листа, когато чу шума от колата му.

Беше видял пушека и се досети, че Брена е вътре. Нямаше обаче никаква представа какво ще предприеме. Оставаше му да се надява, че както при музиката, следващият куплет ще му хрумне от само себе си.

Влезе и я видя да излиза от всекидневната.

— Сутрин все още е хладно. Запалих камината.

Той кимна и попита:

— Искаш ли чай?

— Не. — Не успяваше да разгадае изражението му и това я притесняваше. — Снощи ми се разсърди. Още ли си ми сърдит?

— Вече не толкова много.

— Ами… — Чувството за неловкост бе нещо съвършено ново и нежелано. — Сметнах за редно да ти кажа, че тази сутрин поговорихме с Мери Кейт. Личен разговор.

— Значи нещата помежду ви са се пооправили.

— Определено.

— Радвам се. Надявам се след известно време и между нас нещата да бъдат пак каквито бяха.

— Вярвам, че всичко ще се оправи. След като изтъкнах недостатъците ти, тя реши, че в крайна сметка вероятно не е влюбена в теб.

Веждите му се стрелнаха нагоре.

— Много умен ход от твоя страна.

— Шон. — Сложи ръка на рамото му точно когато той се насочваше към всекидневната, и така двамата се оказаха лице в лице на прага. — Извинявам се за начина, по който оставихме нещата помежду ни снощи.

Извинявам се не са думи, които лесно се отронват от устата й, даде си сметка той. Затова оцени признанието й още по-високо.

— И аз съжалявам.

— Колкото до недостатъците ти — нямам нищо против, или поне за повечето.

Тя ухаеше на неделя, на шампоан и сапун, а очите й бяха пълни с молба за прошка.

— Значи и между нас нещата сега вече са по-добри, така ли?

— Искам да бъде така.

Пристъпи и се настани в единствения стол, върху който нямаше нотни листа.

— Защо не останеш известно време с мен, Мери Брена?

Очите й заблестяха от облекчение. Приближи се, седна в скута му и обърна лицето си съвсем близо до неговото. Не й хрумваше по-добър начин да се сдобрят.

— Пак ли сме приятели?

— Винаги сме били.

— Почти не спах от тревога, че никога вече няма да се чувстваме естествено, когато сме заедно, макар да помня обещанието да си останем приятели.

— Така ще бъде. Само приятели ли искаш да сме в момента?

В отговор тя само се приближи и сложи устни върху неговите. Леката й въздишка проникна в него; топла и вече така добре позната. Притегли я по-плътно и съзнателно удължи целувката, преди да премести устни към челото й.

После отпусна главата й върху рамото си и я обгърна нежно с ръце. Озадачена, тя седеше, без да помръдне; чакаше ръцете му да се плъзнат по познатия начин по тялото й. Но той само я държеше в обятията си, докато огънят бумтеше в камината, а вън дъждът не спираше да се лее.

Постепенно тя се отпусна и се потопи в уюта на прегръдката му, наслаждавайки се на обгръщащата ги интимна тишина.