Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 498

— Но вие сам се наредихте така, като се разплакахте и се ядосахте толкова — казах аз.

— Не съм изцяло виновна за състоянието ти — отвърна братовчедката му. — Както и да е, сега ще бъдем приятели. А и ти ме искаш… и би искал да ме виждаш понякога, нали?

— Казах ти, че искам — нетърпеливо отвърна той. — Седни на канапето и дай да се облегна на коляното ти подзе Линтон. — Тъй правеше мама по цели следобеди. Стой съвсем мирно и не говори.

— Впрочем можеш да ми изпееш една песен, ако умееш да пееш, или да ми разкажеш някоя хубава, дълга и интересна балада — една от ония, които обеща да ме научиш, — или пък някоя приказка. Всъщност, по ми се иска да чуя една балада. Хайде, почвай!

Катрин разказа най-дългата, която можа да си спомни. Това занимание достави голямо удоволствие и на двамата. Линтон поиска да чуе още една, а след нея и друга въпреки отчаяните ми възражения и те продължиха в тоя дух, докато удари дванадесет часа и в двора отекнаха стъпките на Хертън, който се прибираше за обед.

— А утре, Катрин, ще дойдеш ли утре? — каза младият Хийтклиф, като я държеше за роклята, докато тя неохотно се изправяше на крака.

— Не — отвърнах аз, — нито утре, нито вдругиден! Нейният отговор обаче бе очевидно различен, защото челото му се разведри, когато тя се наведе и прошепна нещо в ухото му.

— Утре няма да идвате! Запомнете това, госпожице — подзех аз, когато излязохме навън. — Да не би да си въобразявате, че ще дойдете?

Тя се усмихна.

— Ще взема сериозни мерки — продължих аз. — Ще наредя да поправят оная ключалка и тогава няма да има от где да избягате.

— Мога да се прехвърля през стената — рече тя и се засмя. — «Тръшкрос Грейндж» не е затвор, Елен, и вие не сте моя тъмничарка. При това вече съм почти на седемнадесет години и съм жена. Уверена съм, че Линтон скоро ще се поправи, ако се грижа за него. Нали знаеш, че съм по-възрастна от него и по-умна — у мен няма толкова детинщини, нали? Скоро ще свикне да прави, каквото му кажа, и то с малко предумване. Много е миличък, когато е добър. Щях много да го глезя, ако беше мой. Свикнем ли веднъж един с друг, ние не бихме се карали, нали? Елен, той не ти ли харесва?

— Да го харесвам! — възкликнах аз. — Не съм виждала по-капризно и по-болнаво същество, което някак е доживяло до юношеските си години! За щастие, както предполага господин Хийтклиф, той няма да доживее и до двадесетата си година. Впрочем съмнявам се, че ще оцелее до пролетта. Умре ли, загубата за семейството му няма да е бог знае колко голяма. А и добре стана за нас, че баща му го взе при себе си: колкото по-нежно се отнасят с него, толкова по-отегчителен и себичен би станал той. Радвам се, че няма никакви изгледи той да ви стане съпруг, госпожице Катрин.

Събеседницата ми стана сериозна при тия мои думи. Тя се засегна от безразличието, с което говорех за смъртта му.

— Той е по-млад от мене — отвърна тя, след като размисли доста дълго време — и би трябвало да живее по-дълго от мен. Той ще живее — той трябва да живее толкова, колкото и аз. Сега е тъй здрав, както когато пристигна тук, на север. Сигурна съм в това. Настинал е и нищо друго. Също като татко. Ти казваш, че татко ще се поправи. Тогава защо да не се поправи и той?