Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 496

— Моят татко презира твоя! — заяви Линтон. — Той го нарича жалък подлец!

— Твоят е зъл човек — отвърна Катрин, — пък и много лошо правиш, като се осмеляваш да повтаряш думите му. Той трябва да е бил зъл, за да го остави леля Изабела.

— Тя не го е оставила — рече момчето. — Няма да ми противоречиш!

— Оставила го е! — възкликна младата ми господарка.

Тогава чакай аз да ти кажа нещо — подзе Линтон. — Майка ти е мразела баща ти. Какво ще кажеш за това?

— Ах! — възкликна Катрин, твърде вбесена, за да може да продължи.

— И тя е обичала татко — добави той.

— Ти си жалък лъжец! Мразя те сега! — задъхано отвърна тя и лицето й поруменя от гняв.

— Да, обичала го е, наистина го е обичала! — повтори Линтон и потъна в дъното на креслото си, после опря глава назад, за да се наслаждава на вълнението на спорещата си събеседница, която стоеше зад креслото.

— Стига, господин Хийтклиф — казах аз. — Навярно и това е една от измишльотините на баща ви.

— Не е измишльотина, а вие си дръжте езика! — отвърна той. — Обичала го е, Катрин, да, наистина го е обичала!

Извън себе си от гняв, Кати силно блъсна креслото, а той падна върху страничното облегало и веднага бе обхванат от задушаваща кашлица, която скоро сложи край на тържеството му. Тая кашлица продължи тъй дълго, че дори аз се уплаших. Братовчедка му се разплака с все сила, ужасена от пакостта, която бе направила, макар и да не бе казала нито дума. Прегърнах го и го държах тъй, докато спря кашлицата. Тогава той ме отблъсна и мълком опря глава на облегалото. Катрин също престана да плаче, седна срещу него и се загледа съсредоточено в огъня.

— Как се чувствувате сега, господин Хийтклиф? — запитах го, след като почаках десетина минути.

— Бих искал и тя да се почувствува като мен — отвърна той. — Злобно и жестоко същество! Хертън никога не ме пипа и с пръст! Никога през живота си не ме е удрял. Пък и днес се чувствувах по-добре, а ето че…

Гласът му замря в хленч.

— Не те ударих! — промълви Катрин и прехапа устни, за да не избухне отново в плач.

Той въздишаше и пъшкаше като човек, който изпитва голяма болка. Това продължи около четвърт час, очевидно с преднамерената цел да причини мъка на братовчедка си, защото, щом дочуеше някой неин сподавен плач, той придаваше още по-голяма болезненост и по-силен патос на гласа си.

— Съжалявам, че ти причиних болка, Линтон — каза тя накрая, измъчена до крайна степен. — Нищо нямаше да ми стане от едно тъй слабо блъскане и не мислех, че може на тебе да ти стане нещо. Нищо ти няма, нали, Линтон? Не ме оставяй да се върна в къщи с мисълта, че съм ти причинила болка. Отговори! Хайде, кажи ми нещо!

— Не мога да ти говоря — промълви той. — Такава болка ми причини, че цяла нощ няма да мигна и ще се давя в кашлица. Ако имаше тая кашлица, щеше да знаеш каква е. Ти обаче ще спиш спокойно, докато аз се давя в кашлица, без да има някой наблизо. Бих искал да зная как ще ти хареса да прекарваш такива ужасни нощи. — И той захленчи на глас от съжаление към себе си.

— Понеже и без това прекарвате ужасни нощи — казах аз, — госпожицата с нищо няма да ви развали спокойствието; щяхте да се чувствувате все така, дори и да не бе идвала тя. Както и да е, тя вече няма да ви безпокои, пък и възможно е да се поуспокоите, като си отидем.