Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 493

Ключалката се счупи и минах от другата страна.

— Кълна се, че Линтон умира — повтори Хийтклиф и се вгледа вторачено в мен. — Скръбта и разочарованието скъсяват дните му. Нели, можете сама да отидете, ако не искате да я пуснете. Ще се върна по това време чак след седмица, а и господарят ви, струва ми се, едва ли би имал нещо против тя да посети братовчеда си.

— Влезте! — рекох и хванах Кати за ръката, принуждавайки я почти насила да влезе, защото тя се маеше и разглеждаше с безпокоен поглед чертите на Хийтклиф — твърде строги, за да издадат измамническия му лик.

Той дойде с коня си близо до нас, наведе се и рече:

— Госпожице Кати, признавам, че с мъка понасям Линтон, а Хертън и Джоузеф едва го търпят. Признавам, че не му е лесно с нас. Той копнее за нежност и за любов. Една блага дума от вас ще бъде най-доброто лекарство за него. Не обръщайте внимание на жестоките предупредителни думи на госпожа Дийн, но бъдете великодушна и намерете начин да го видите. Той мисли за вас ден и нощ и никой не може да го убеди, че не го мразите, защото нито идвате, нито му пишете.

Затворих вратата и търкулнах един едър камък, та разхлабената ключалка да може по-лесно да задържи двете й крила, после разтворих дъждобрана и дръпнах повереницата си под него, защото дъждът прокапа между стенещите клони на дърветата и ни подкани да не се бавим. Тъй бързахме към къщи, че не разменихме и дума за срещата с Хийтклиф, но инстинктивно схващах, че сега сърцето на Катрин бе дваж по-помрачено. Лицето й бе толкова тъжно, че тя просто приличаше на друг човек. Изглежда, бе повярвала на всяка дума на Хийтклиф.

Господарят си бе легнал, преди да се върнем. Кати влезе безшумно в стаята му, за да види как се чувствува той, но го завари заспал. Тя излезе и ме замоли да поседя с нея в библиотеката. Изпихме по чашка чай, после тя полегна върху килима и ми каза да не говоря, защото била уморена. Взех някаква книга и се престорих, че чета. Щом помисли, че съм потънала в четивото, тя започна отново да плаче мълчаливо. Това, изглежда, бе любимото й развлечение в последно време. Оставих я да си поплаче малко, после взех да я увещавам, осмивайки всички твърдения на господин Хийтклиф относно сина му, и то тъй, сякаш бях уверена, че тя ще се съгласи с думите ми. Уви! Не бях достатъчно красноречива, за да обезсиля въздействието, което разказът му бе произвел върху нея. Тъкмо на това разчиташе и той.

— Може да си права, Елен — отвърна тя, — но няма да бъда спокойна, докато не узная истината. Трябва да кажа на Линтон, че престанах да му пиша не по моя вина. Трябва да го убедя, че няма да се променя.

Нито гневните ми думи, нито пък увещанията ми можеха да повлияят на нейната глупава доверчивост. Тая вечер се разделихме сърдити, но на другия ден аз крачех редом с понито на моята малка и упорита господарка към «Брулени хълмове». Сърцето не ми даваше да гледам как тъгува тя, нито да виждам пред себе си нейното бледо и посърнало лице и угасналите й очи. Отстъпих пред нея със слабата надежда, че с приема, който ще ни окаже, Линтон сам ще потвърди колко недостоверни са думите на Хийтклиф.“