Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 471

— Линтон, това е братовчедката ти Кати — рече той и постави ръцете им една в друга. — Тя те чувствува близък вече и гледай да не я наскърбиш с плач тая вечер. Постарай се да бъдеш весел. Пътуването свърши и сега не ти остава друго, освен да почиваш и да се забавляваш, както намериш за добре.

— Тогава позволете ми да си легна — отвърна момчето, отдръпвайки се пред поздрава на Кати, а после вдигна ръка, за да избърше сълзите, които се появиха в очите му.

— Хайде, хайде, това се казва добро момче — рекох изтихо и го въведох в къщи. — Ще разплачете и нея. Вижте колко й е мъчно за вас!

Не зная дали това бе от мъка по него, но братовчедка му се натъжи не по-малко от него и се върна при баща си. Тримата влязоха заедно и се качиха в библиотеката, където чаят бе сервиран. Свалих шапката и наметалото на Линтон и го поставих да седне на един стол до масата, но още неседнал и той започна отново да плаче. Господарят го попита защо плаче.

— Не мога да седя на стол — простена момчето.

— Тогава седни на канапето, а Елен ще ти занесе чая там — търпеливо отвърна вуйчо му.

За мен бе напълно ясно, че той е бил подложен на голямо изпитание по време на пътуването от своя раздразнителен и болнав повереник. Линтон се затътри бавно към канапето и полегна на него. Кати взе чашата си, помъкна едно малко столче и седна до него. Отначало тя седеше, без да говори, но това не можеше да трае дълго. Тя бе решила да направи галеник от малкия си братовчед, затова започна да гали буклите му, да целува бузите му и да му предлага чай в чинийката си като на бебе. Това го зарадва, понеже той не беше нещо повече от бебе. Той избърса очите си и по лицето му се изписа слаба усмивка.

— Той ще се оправи — ми каза господарят, след като ги бе гледал около една минута, — ще се оправи, Елен, стига да можем да го задържим. Другаруването му с дете на неговите години скоро ще влее нов дух в него, а стреми ли се да стане по-силен, той ще стане такъв.

„Да, стига да можем да го задържим!“ — помислих си, обзета от тежки предчувствия. Нямах голяма надежда, че ще успеем. Сетне ми мина през ума, как ли пък ще живее тоя слабак в „Брулени хълмове“. Какви ли другари и възпитатели щяха да бъдат баща му и Хертън, между които трябваше да живее! Не трябваше дълго да се съмняваме — развръзката дойде дори по-скоро, отколкото очаквах. Заведох децата горе, след като си изпиха чая, и приспах Линтон, който не ме остави да си отида, преди да заспи. После слязох долу, застанах край масата в хола и тъкмо почнах да паля една свещ за спалнята на господин Едгар, една от прислужничките излезе от кухнята и ми каза, че Джоузеф, прислужникът на господин Хийтклиф, чака пред вратата и иска да говори с господаря.

— Първо аз ще попитам какво иска — рекох с немалък трепет. — Много неподходящ час да безпокоиш хората, и то тъкмо когато са се завърнали от дълго пътуване. Не мисля, че господарят ще иска да го види.

Докато говорех, Джоузеф бе минал през кухнята и сега застана в хола. Той бе облечен в неделните си дрехи и изглеждаше по-престорено набожен и кисел от когато и да е. Започна да изтрива обувките си на бърсалката, като държеше в една ръка шапката си, а в другата — бастуна си.