Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 458

— Извинявай — рекох, — но и аз обичах Катрин, а и брат й се нуждае от нечии грижи и аз ще се заема с него заради нея. Сега, когато тя е мъртва, аз виждам нея в лицето на Хиндли. Очите на Хиндли са съвсем като нейните, стига да не беше се опитвал да ги извадиш и да не ги беше направил черни и червени от подутини, а нейните…

— Ставай, проклета идиотко, преди да съм те смазал, та да се свърши с тебе! — извика той и направи някакво движение, което предизвика подобно движение и от моя страна.

— Впрочем — продължих аз, готова в миг да побягна, — ако нещастната Катрин бе имала вяра в тебе и бе приела смешното, презряно и унижаващо име госпожа Хийтклиф, тя щеше не след дълго да представлява подобна картина. Тя не би търпяла тъй кротко отвратителното ти държане и щеше да прояви омразата и отвращението си.

Облегалото на кушетката и тялото на Ърншоу му преграждаха пътя до мен и вместо да се опита да ме стигне, той грабна един нож от масата и го запрати към главата ми. Ножът се заби под ухото и прекъсна думите ми по средата на изречението. Извадих го, скочих към вратата и му казах нещо друго, което, надявам се, го е засегнало по-дълбоко, отколкото ме нарани неговото оръжие. Зърнах го за последен път, тъкмо когато бясно се спускаше към мен и бе задържан от ръцете на неговия хазаин, като и двамата паднаха върху плочата на огнището, здраво вкопчени един в друг. Минавайки тичешком през кухнята, казах на Джоузеф веднага да отиде при господаря си. Прекатурнах Хертън, който бесеше няколко малки кученца на гърба на един стол, поставен на входа, и щастлива, като избягала от ада душа, припнах надолу по стръмния път, подскачайки и тичайки с все сила. След малко оставих криволичещия път и ударих направо през долината, като се премятах през стръмните брегове и газех през блатата, устремена в същност към светлините на «Тръшкрос Грейндж», които ми сочеха пътя като фар. По-скоро бих предпочела да бъда осъдена на вечен живот в пъкъла, отколкото да прекарам макар и една само нощ под покрива на «Брулени хълмове».

Изабела спря да говори и отпи глътка чай, после стана и ми заповяда да й сложа шапчицата и да я наметна с големия шал, който бях донесла. Тя не искаше и да слуша молбите ми да остане още един час, стъпи на един стол, целуна портретите на Едгар и Катрин, целуна и мен и слезе при колата заедно с Фани, която залая лудо от радост, задето бе намерила отново господарката си.

Изабела бе прокудена надалеч и нямаше никога да се върне отново по тия места, но когато нещата се поуталожиха, между нея и господаря ми се завърза редовна кореспонденция. Мисля, че новото й местожителство бе някъде на юг, близо до Лондон. Там тя роди един син няколко месеца подир бягството си. Кръстиха го Линтон и още от самото начало тя го представяше като болнаво и капризно дете.

Един ден господин Хийтклиф ме срещна в селото и ме запита къде живее тя. Отказах да го осведомя. Той рече, че това нямало значение, само че тя не трябвало да идва при брат си. Не бивало да бъде при него, дори и ако той поемел издръжката й. Макар че отказвах да му дам каквито и да са сведения, той успя да научи чрез някои от другите прислужници както мястото на новото й жилище, така и обстоятелството, че имаше син. И все пак той не я безпокоеше, а за тази негова проява на търпение тя, предполагам, трябваше да благодари на отвращението му към нея. Видеше ли ме, той ме питаше често за детето. Научил името му, той се усмихна мрачно и рече: