Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 457

— Не тъй зле, колкото бих искал да се чувствувам — отвърна той. — Без да говоря за рамото си, всяко местенце по тялото ми ме боли тъй, сякаш съм се бил със стотина дяволи.

— Да, нищо чудно няма в това — беше следната ми забележка. — Катрин обичаше да се хвали, че тя те пази от побой. Тя искаше да каже, че известни лица не биха те наранили от уважение към нея. Добре е, че хората не могат наистина да станат от гроба, иначе тя щеше да присъствува снощи на една отблъскваща сцена. Не сте ли натъртен и наранен по гърдите и раменете?

— Не знам — отвърна той, — но какво искате да кажете? Нима е дръзнал да ме удари, когато бях на пода?

— Той ви тъпчеше с крака и ви риташе, а главата ви блъскаше в пода — прошепнах в ухото му. — Готов беше да ви разкъса със зъби, защото той е наполовина човек и наполовина звяр.

Господин Ърншоу вдигна очи и се взря като мен в лицето на нашия общ враг, който бе потънал в мъката си и изглеждаше безчувствен към всичко, което става около него. Колкото по-дълго стоеше, толкова по-ясно чертите на лицето му издаваха черните му мисли.

— Ах, да можеше господ да ми даде сила да го удуша в предсмъртния си миг, щях да отида с радост в ада! — промълви нетърпеливият човек, като се сгърчи и се опита да стане, но се отпусна отчаян на мястото си, убеден колко недостатъчни са силите му за една такава борба.

— Не — рекох на висок глас, — достатъчно е, че той уби един от вас двамата. — Всички в «Тръшкрос Грейндж» знаят, че сестра ви щеше да бъде жива и сега, ако го нямаше господин Хийтклиф. В края на краищата по-добре е той да те мрази, отколкото да те обича. Като си помисля колко щастливи бяхме, колко щастлива бе Катрин преди завръщането му, идва ми да проклинам тоя ден.

По всяка вероятност Хийтклиф бе забелязал по-скоро истината, която се съдържаше в казаното, отколкото настроението на човека, който бе изрекъл тия думи. Видях, че вниманието му се изостри, защото сълзи капеха от очите му и падаха в пепелта и той въздишаше тежко, сякаш се задушаваше. Вперих поглед в лицето му и се усмихнах презрително. Премрежените прозорци на ада светнаха за миг към мен, но дяволът, който обикновено гледаше през тях, беше тъй замъглен и удавен в сълзи, че не се побоях да го предизвикам с още някоя подигравка.

— Ставай и се махай от погледа ми! — рече опечаленият. Стори ми се поне, че произнесе тия думи — защото гласът му бе едва доловим.