Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 417

— Стига с тая бебешка игра! — прекъснах я, като издърпах възглавницата от ръцете й и я обърнах с дупките към дюшека, защото тя изтребваше съдържанието й с цели шепи. — Легнете и си затворете очите. Та вие бълнувате! Ей, че безпорядък! Пухът хвърчи наоколо като снежинки.

Тръгнах да ги събирам навред по стаята.

— Виждам стара жена в тебе, Нели — продължи тя като в унес. — Имаш сиви коси и раменете ти са прегърбени. Това легло е самодивската пещера под Пенистън Крег и ти събираш стрелите на горските джуджета, за да нараниш нашите юници, а дойда ли наблизо, преструваш се, че това са кичури вълна. Ето на какво ще заприличаш след петдесет години. Зная, че сега не си такава. Не бълнувам. Лъжеш се, ако мислиш, че бълнувам, защото иначе би трябвало да ми се струва, че ти наистина си оная стара съсухрена вещица и че аз съм под Пенистън Крег; а съзнавам, че е нощ сега и че на масата има две свещи, които карат тъмният шкаф да блести като чер кехлибар.

— Тъмният шкаф? Че къде е той? — запитах я. Вие бълнувате!

— Той е до стената, гдето си стои открай време — отвърна тя. — Наистина изглежда особен. Виждам в него някакво лице!

— В стаята нито има шкаф, нито пък някога е имало — забелязах аз, като седнах на мястото си и подгънах пердето, за да мога да я наблюдавам.

— А ти не виждаш ли онова лице? — запита тя и се вгледа втренчено в огледалото.

Каквото и да казвах, не можах да я накарам да разбере, че това беше нейното собствено лице, затова станах и го покрих с един шал.

— То и сега е там, зад него — продължи тя с разтревожен глас. — Даже трепна. Кой ли е? Дано да не излезе, когато си отидеш. Ах, Нели, духове витаят в стаята! Страх ме е да остана сама!

Взех ръката й в моята и й казах да се овладее, защото тя цялата започна да се тресе и не искаше да откъсне поглед от огледалото.

— Никой не се крие там! — упорствувах аз. — Това бяхте вие, госпожо Линтон. До преди малко знаехте това.

— Значи, аз! — уплашено рече тя. — И часовникът тъкмо бие дванадесет! Значи, е вярно! Но това е страшно!

Тя сграбчи с пръсти покривките и закри с тях очи. Опитах се да се измъкна към вратата с намерение да извикам съпруга й, но един пронизителен писък ме върна назад. Шалът бе паднал от рамката на огледалото.