Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 416

— С книгите си! — възкликна тя смаяна. — А аз умирам и съм в гроба с единия крак! Боже мой, знае ли той колко съм се променила? — продължи тя, като се взираше в образа си в окаченото на другата стена огледало. — Това ли е Катрин Линтон? Той мисли, че съм само сърдита или може би че се преструвам. Не може ли да го уведомиш, че работата е съвсем сериозна? Нели, ако не е много късно, щом разбера какви са истинските му чувства, ще избера едно от двете — или веднага ще умра от глад (това би било наказание само ако той има сърце), или ще оздравея и ще напусна тая местност. Истината ли ми казваш за него сега? Внимавай! Възможно ли е той дотолкова да нехае за живота ми?

— Не, госпожо — отвърнах аз. — Господарят изобщо не знае, че имате нервно разстройство и, разбира се, не се бои, че ще се оставите да умрете от глад.

— Тъй ли мислиш? Не може ли да му кажеш, че ще умра? — отвърна тя. — Убеди го в това! Говори от свое име. Кажи, че си убедена, че ще умра!

— Забравяте, госпожо Линтон — възразих аз, — че приехте с охота малко храна тая вечер, а утре ще забележите благотворното й въздействие.

— Само да знаех, че това ще го убие — прекъсна ме тя, — щях веднага да туря край на живота си! Нито за миг не затворих очи през тия три ужасни нощи и как се измъчвах! Имах видения, Нели! Но вече почва да ми се струва, че ти не ме обичаш. Странно наистина! Мислех си, че макар всички да ме мразят и презират, те не могат да не ме обичат. А за няколко часа те всички се превърнаха в мои врагове. Всички, сигурна съм в това, всички тук. Колко е тъжно да дочакаш смъртта, заобиколена от техните студени лица! Ужасена от гледката, Изабела се бои да влезе в стаята — страшно би било да гледаш как умира Катрин! И Едгар, застанал тържествено наблизо, за да дочака края, а после отправящ благодарствена молитва към бога, загдето е възвърнал спокойствието в неговия дом. След това ще се върне при книгите си! В името на всички живи хора, сред книгите ли му е мястото, когато аз умирам?

Тя не можеше да понася втълпената й от мене мисъл за философското примирение на господин Линтон. Докато се мяташе на всички страни, трескавото й блуждаене стигна до лудост. Тя разкъса възглавницата със зъби, после се изправи, цялата в огън, и поиска да отворя прозореца. Беше посред зима и аз не се съгласих, понеже духаше силен вятър откъм североизток. Както променливите изрази на лицето й, следващи бързо един подир друг, така и промените в настроението й започнаха страшно да ме плашат и ми напомниха предишната й болест, а също и нареждането на лекаря да не я дразним. Само преди минута тя буйствуваше. Сега, облегнала се на една ръка и незабелязала отказа ми да й се подчиня, тя сякаш изпитваше детинско удоволствие да извлича перата от дупките на възглавницата и да ги нарежда на чаршафа по различната им големина. Блуждаещият й ум се бе насочил към други представи.

— Това е от мисирка — прошепна тя на себе си, — онова е от дива патица, а пък ей това е от гълъб. Ах, сложили са гълъбово перо във възглавницата — никак не е чудно, че не можах да умра! Дано не забравя да го хвърля на пода, когато си легна. А ето едно от блатен петел, а това пък — бих го познала между хиляди други — е от папуняк. Мила птичка, която кръжеше над главите ни в средата на пустото поле. Тя искаше да се добере до гнездото си, защото облаците бяха спрели по билата на хълмовете и тя усещаше, че иде дъжд. Това перо бе намерено в полето — птичката не бе застреляна. Видяхме гнездото й през зимата, пълно с малки скелети. Хийтклиф бе поставил капан над него и възрастните птици вече не дойдоха. След тая случка го накарах да обещае никога да не стреля по папуняци и той не стреляше по тях. Ах, има и други! Да не е застрелял папуняците ми, Нели? Има ли червени между тях? Дай да видя.