Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 406

— Мисля, че я представяш в невярна светлина — рече Хийтклиф и извърна стола си, за да бъде лице с лице срещу тях. — Във всеки случай сега тя желае да бъде далече от мен.

И той се вгледа вторачено в нея — тъй, както човек би гледал някакво странно и противно животно, например някаква стоножка от Индия, която човек може да разглежда от любопитство въпреки отвращението, което буди. Нещастната девойка не можа да понесе това. Тя ту пребледняваше, ту се изчервяваше и докато сълзите напираха като мъниста по миглите на очите й, направи върховно усилие, за да се освободи от здравата ръка на Катрин; и като видя, че щом махнеше един пръст от китката си, друг се свиваше около нея и че не може да се освободи от всички наведнъж, тя прибягна до ноктите си, чиито остри краища разкрасиха ръката на другата в червени полудъги.

— Цяла тигрица! — възкликна госпожа Линтон, като я освободи и почна да клати ръката си от болка. — Върви си, за бога, и скрий злобното си лице! Колко глупав постъпваш, като показваш пред него орловите си нокти! Не се ли досещаш какви изводи ще направи той? Погледни, Хийтклиф! С тях може и човек да убие. Трябва да пазиш очите си.

— Бих ги изтръгнал от пръстите й, ако рече да ме заплаши с тях — грубо отвърна той, когато вратата се затвори след нея. — Но защо измъчваше тъй това същество, Кати? Не казваше истината, нали?

— Вярвай, самата истина — отвърна тя. — От няколко седмици въздиша по тебе, а тая заран те превъзнасяше и после ме обсипа със същински порой от ругатни, когато, за да намаля донякъде преклонението й пред тебе, ясно и посочих недостатъците ти. Но не обръщай повече внимание на това. Исках само да я накажа заради дръзкото й държане и нищо повече. Тя ми харесва твърде много, драги Хийтклиф, за да ти позволя да я разкъсаш на парчета.

— Тя далеч не ми харесва, за да се опитам да го направя — рече той, — или бих го сторил единствено от любов към жестокостта и безобразията. Странни неща биха стигнали до ушите ти, ако живеех сам с това сладникаво, восъчно лице. Най-обикновено нещо би било да нашаря белотата му с цветовете на дъгата и през ден-два да правя сините й очи да чернеят от подутини. Те отвратително наподобяват тия на Линтон.

— Възхитително наподобяват на тях — забеляза Катрин. — Това са очи на гълъбица, ангелски очи!

— Тя е наследница на брат си, нали? — запита той след кратко мълчание.

— Не ми се ще да вярвам — отвърна събеседницата му. — Половин дузина племенници ще я обезнаследят, ако е рекъл бог. Откъсни мислите си от тоя въпрос засега. Прекалено си склонен да пожелаваш благата на съседите си. Помни, че благата на тоя съсед са мои.

— И мои да бяха, те пак щяха да бъдат твои — каза Хийтклиф. — Изабела Линтон може да е глупава, но тя едва ли е луда. Накратко, да оставим тоя въпрос, както сама предлагаш.

Те престанаха да говорят за това, а Катрин вероятно и престана да мисли по тоя въпрос, но аз бях сигурна, че Хийтклиф често си мислеше за него тая вечер. Виждах го да се усмихва на себе си — по-скоро да се ухилва — и да потъва в зли мисли всеки път, когато се случваше госпожа Линтон да излиза от стаята.