Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 385

— Всеки друг би се погрижил по-добре за него, отколкото аз — отвърна той.

— Смилете се над собствената си душа — казах, опитвайки се да грабна чашата от ръката му.

— В никой случай! Напротив, голямо удоволствие ще бъде за мен да я пратя право в ада, за да накажа нейния създател — възкликна богохулецът. — Вдигам сърдечна наздравица за нейната гибел!

Той изпи коняка и нервно ни заръча да си вървим, приключвайки заповедта си с безброй ужасни проклятия, прекалено лоши, за да бъдат запомнени или повторени.

— Жалко, че не може да умре от пиянство — забеляза Хийтклиф, мълвейки проклятия подир него, когато вратата се затвори. — Той прави всичко, което е по силите му, но неговият организъм не се поддава на отровата. Господин Кенет е готов да заложи кобилата си, че той ще надживее който и да е отсам Гимъртън и ще отиде в гроба като стар грешник, освен ако за наш късмет му се случи нещо съвсем необикновено.

Отидох в кухнята и седнах да приспя малкия си любимец. Стори ми се, че Хийтклиф премина през кухнята и отиде към плевнята. После разбрахме, че само минал зад дървената скамейка и се захлупил безмълвен върху една пейка до стената, далеч от огъня.

Люлеех Хертън на коляното си и тананиках една песничка, която започваше така:

Беше късно в нощта и плачеха децата,

а в гроба майка им ги чу да плачат…

Катрин беше дочула разпрата и сега надникна в стаята и пошепна:

— Сама ли сте, Нели?

— Да, госпожице — отвърнах аз.

Тя влезе и се запъти към огнището. Вдигнах очи, понеже очаквах, че се готви да каже нещо. Тя изглеждаше разтревожена. Устните й бяха полуразтворени, сякаш се канеше да заговори, и тя пое дъх, но той се изтръгна като въздишка от гърдите й, вместо да изрече мисълта й в думи. Почнах отново да тананикам, защото не бях забравила недавнашното й държане.

— Къде е Хийтклиф? — запита тя, като прекъсна песента ми.

— Гледа си работата в обора — отговорих аз.

Той не опроверга думите ми, а може и да беше позадрямал. Последва друга дълга пауза, през време на която забелязах, че няколко сълзи се отрониха по бузите на Катрин и паднаха на плочите. «Дали се разкайва за възмутителното си поведение? — питах се аз. — Това е необичайно за нея. Но нека тя стигне сама до това заключение. Аз няма да й помогна.» Не, тя не се тревожеше за нищо освен за собствените си работи.

— Ах, божичко! — възкликна накрая. — Много съм нещастна.

— Жалко! — подзех аз. — Мъчно може да ви се угоди. Толкова много приятели и толкова малко грижи и пак не сте доволна!

— Нели, обещаваш ли да пазиш една моя тайна? — продължи тя, като клекна до мен и ме погледна с прелестните си очи така, че лошото ми настроение изведнъж се изпари, макар че имах основание да й се сърдя.

— Струва ли си да се пази в тайна? — запитах я вече не толкова сърдито.

— Да, и това ме тревожи, а трябва да го кажа. Искам да зная как трябва да постъпя. Днес Едгар Линтон поиска ръката ми и аз му дадох отговор. Преди да ти кажа дали отговорът ми беше положителен или отрицателен, искам да ми кажеш какво трябваше да отговоря.