Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 26

Шарлот Бронте

— Няма ли да си вземете сбогом с госпожата?

— Не, Беси; снощи, когато вие отидохте долу да вечеряте, тя дойде при мен, надвеси се над леглото ми и каза, че не бива да безпокоим сутринта нито нея, нито братовчедите ми и да помня, че винаги е била мой най-добър приятел, затова трябвало да я хваля пред всички и да й бъда благодарна.

— А вие какво отговорихте, мис?

— Нищо; дръпнах завивката над очите си и се обърнах към стената.

— Не сте направили добре, мис Джейн.

— Не, добре постъпих, Беси: твоята госпожа никога не е била мой приятел, тя винаги е била мой враг.

— О, мис Джейн! Не говорете тъй!

— Сбогом, Гейтсхед! — извиках аз, когато прекосихме преддверието и излязохме навън.

Луната бе залязла и беше много тъмно. Беси носеше фенер, чиято светлина блестеше по мокрите стъпала и подгизналия от топенето на снега чакъл на алеята. Влажно и студено бе в това зимно утро; като вървях с бързи крачки по алеята, зъбите ми тракаха. Къщичката на вратаря светеше; когато стигнахме до нея, заварихме жена му да кладе огъня; куфарът ми, оставен тук от вечерта, стоеше до вратата, превързан с върви. До шест часа оставаха още няколко минути, сетне часовникът би и чухме далечен шум от колела — дилижансът пристигаше. Отидох до вратата и се загледах във фенерите му, които бързо растяха в мрака.

— Сама ли ще пътува? — запита жената на вратаря.

— Да.

— За далече ли?

— На петдесет мили оттук.

— Не е малко! Чудя се как мисис Рийд не се страхува да я пусне сама на такъв дълъг път.

Дилижансът беше вече близо; ето, той се изравни с пътната врата, запретнат с четворка коне и с много пътници на покрива. Кочияшът и кондукторът високо ни подканиха да побързаме: качиха куфара ми и ме изтръгнаха от Беси — бях увиснала на врата й и я обсипвах с целувки.

— Хем добре да се грижите за нея! — викна тя на кондуктора, когато той ме пое, за да ме качи в дилижанса.

— Добре, добре — отговори той. Вратата шумно се затвори, нечий глас извика „Готово!“ и дилижансът потегли.

Така се разделих с Беси и с Гейтсхед, така отлитнах към непознатия и както ми се струваше тогава, далечен и тайнствен край.

Спомням си смътно това пътешествие: зная само, че денят ми изглеждаше неестествено дълъг и ми се струваше, че сме изминали стотици мили. Минахме през няколко града; в единия от тях, много голям, дилижансът спря; разпрегнаха конете, а пътниците слязоха да обядват. Заведоха ме в странноприемницата и кондукторът ми каза да се нахраня. Но тъй като не ми се ядеше и отказах, той ме остави в една голяма стая; в двата й края горяха огнища, от тавана висеше полилей, а в малката висока червена галерия край една от стените се виждаха много музикални инструменти. Дълго се разхождах из тази стая, обзета от много особено чувство, и страшно се боях някой да не дойде да ме отвлече, тъй като вярвах, че съществуват крадци на деца — Беси, седнала край камината, много често ни разказваше за тях. Най-сетне кондукторът се върна, още веднъж ме качиха в дилижанса, моят ангел-пазител седна на мястото си, наду своя рог и ние се понесохме по „каменистата улица“ на град Л.