Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 217

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

По едно време следобед повдигнах глава и като се огледах и разбрах по отблясъците на слънчевите лъчи върху стената, че слънцето клони на запад, се запитах: „Какво да правя?“

Но отговорът, който даде съзнанието ми — „Напусни Торнфийлд веднага“, — беше толкова категоричен и ужасяващ, че си запуших ушите — не бих могла да слушам в този момент такива думи. „Това, че не съм съпруга на Едуард Рочестър, най-малко би ме тревожило — разсъждавах аз; — това, че най-възторжените ми блянове се оказаха глупави и празни, е ужас, с който мога да се справя и да понеса; но това, че трябва да напусна господаря си решително, внезапно, напълно, е непоносимо. Не мога да направя такова нещо.“

Обаче един вътрешен глас твърдеше обратното — че мога, и предричаше, че ще постъпя тъкмо така. Борех се със собственото си решение и исках да бъда слаба, за да избягна новата вълна от страдания, която се възправяше пред мен; но съзнанието ми, превърнало се в деспот, стискаше за гърлото чувствата, заявявайки саркастично, че това е само първата крачка в калта, и заплашваше да ги хвърли със стоманените си ръце в бездънната пропаст на отчаянието.

— Тогава нека другите ме отърват! — възкликнах аз. — Нека някой друг ми помогне!

„Не, ти ще направиш това сама и никой няма да ти помогне, ти сама ще си извадиш дясното око, сама ще си отсечеш дясната ръка. Сърцето ти ще бъде жертвата, а ти — жрецът, който извършва жертвоприношението!“

Скочих ужасена, за да избягам от самотата, в която витаеше този безпощаден съдия, от мълчанието, в което зазвуча този страшен глас. Когато се изправих на крака, зави ми се свят. Почувствувах, че краката ми треперят от възбуда и изтощение. Този ден нищо не бях туряла в уста още от сутринта. И със странна болка си помислих за това колко време седя заключена в стаята си, а никой не идва да разбере как се чувствувам и да ме извика долу. Дори малката Адел не почука на вратата ми, дори мисис Феърфакс не се отби да ме навести. „Приятелите винаги забравят тези, които са презрени от съдбата“ — прошепнах аз, като вдигах резето и излизах от стаята. На вратата се препънах в нещо. Главата ми все още се маеше, пред очите ми се бе спуснала някаква завеса, ръцете и нозете ми бяха отмалели. Нямаше да мога скоро да се съвзема. Паднах, но не на пода — ръката на някого ме задържа. Вдигнах глава: държеше ме мистър Рочестър, седнал на един стол пред прага на стаята ми.

— Най-после излезе — каза той. — Колко дълго те чаках, как се ослушвах, но не чух никакъв шум, никакво ридание; ако тази мъртва тишина бе продължила още пет минути, щях да счупя бравата като крадец. Значи, реши да ме пощадиш? Заключи се и се отдаде на скръбта си сама? По-добре да бе дошла, за да излееш върху мен негодуванието си. Зная, че имаш темпераментна душа, затова очаквах подобна сцена. Бях готов да срещна цял поток горещи сълзи, ала исках те да се излеят на гърдите ми. А сега ги е попил безчувственият под или носната ти кърпичка. Но, изглежда, се лъжа: ти изобщо не си плакала. Виждам бледи бузи и печален поглед, но никакви следи от сълзи. Може би сърцето ти е плакало с кървави сълзи.