Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 216

Онази Джейн Еър, която гледаше с надежда към бъдещето, почти омъжената Джейн Еър, бе станала сега отново студено, самотно момиче. Животът пред нея бе неясен, а бъдещето — печално. Посред лято бяха настанали богоявленски студове, бяла декемврийска виелица се бе понесла над юнските поля, с лед бяха глазирани зрелите ябълки, ледени ветрове брулеха цъфналите рози, по полята и ливадите се бе проснал бял саван, пътечките, до вчера, осеяни с цветя, днес бяха изчезнали под снега, а горите, които преди дванадесет часа бяха гъсти и уханни като джунгла, сега стояха пустинни, заснежени като горите в Норвегия зиме. Всичките ми надежди умряха, убити от коварната съдба, както са били избити за една нощ всички новородени деца в Египет. Спомних си заветните си мечти, които до вчера още лелеех в душата си. Те лежаха като тела на мъртъвци: студени и безкръвни, неспособни вече да се съживят. Спомних си и за любовта си: това чувство, което принадлежеше на мистър Рочестър и което той бе закърмил в мен, трепереше в сърцето ми като болно дете в студена люлка. Мъка и тревога сковаха любовта ми. Тя не можеше да потърси обятията на мистър Рочестър, не можеше да се стопли на гърдите му. О, никога не ще се върне у мен прежното чувство, защото вярата ми е измамена, а доверието — убито. Мистър Рочестър вече не беше за мене предишният, той се оказа не такъв, какъвто го смятах. Не го винях в нищо, не твърдях, че ме е измамил, но той загуби безупречната си правдивост, която толкова ме привличаше, и затова трябваше да го напусна. Това аз напълно съзнавах. Кога, как, къде — засега още не знаех, но и самият той несъмнено ще побърза да ме отстрани от Торнфийлд. Нямаше съмнение, че не би могъл да ме обича истински. Това е било само мимолетно увлечение и след като той се натъкна на препятствия, аз повече не ще съм му нужна. Беше ми дори страшно да се срещна с него сега. Сигурно и видът му ми е станал омразен. О, колко бях сляпа! Колко бях слаба!

Очите ми бяха затворени; плувах в някакъв водовъртеж от мрак, а мислите бушуваха в главата ми като тъмен и бурен поток. Оставила се на произвола на съдбата, изнурена и отпусната, аз сякаш лежах на дъното на някаква пресъхнала голяма река. Чувах как от далечните планини се носи към мен мощен поток и ме приближава, но нямах воля да стана, нямах сили да се спася от него. Лежах в изнемога и исках да умра. Една-единствена мисъл само трептеше все още у мен като някаква плаха звездица: мисълта за бога; тя живееше в мълчаливата ми молитва; негласните й думи едва се мяркаха в безпросветното ми съзнание, трябваше да ги изрека гласно, но нямах сили за това…

„Не се отлъчвай от мен, защото опасността е близо и няма кой да ти помогне.“

И тъй като не помолих небето да не ми праща тази опасност, не сключих молитвено ръце, не коленичих и не отворих уста да изрека молитва, тя ме сполетя: силният, пълноводен порой ме шибна с все сила. Горчивото съзнание за разбития живот, загиналата ми любов, умрелите ми надежди, рухналата ми вяра — всичко това ме повлече като силна, мътна река. Този страшен час не може да се опише. Наистина: „Водите нахлуха в душата ми; затънах в дълбока тиня: нямаше твърда почва под краката ми; бях потънала дълбоко и главата ми се скри под водата.“