Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 2

В съседство с гостната бе малката трапезария. Аз се вмъкнах там. В трапезарията имаше шкаф с книги; веднага взех един том, като се уверих, че е с много картинки. Качих се в прозоречната ниша, свих колене и седнах по турски; и тъй като бях дръпнала докрай червената плюшена завеса, усамотих се като в олтар.

Надиплената червена драперия ми пречеше да виждам вдясно; вляво бяха чистите прозоречни стъкла, които ме запазваха, но не ме изолираха от навъсения ноемврийски ден. От време на време, като прелиствах книгата в ръцете си, аз се взирах навън в следобедната зимна картина. Надалеч се простираше бледа завеса от мъгла и облаци, по-наблизо — мокра морава и полегнал от бурята шубрак, обливани от непрестанен дъжд, който яростно плющеше, носен от упорития и навяващ тъга вихър.

Книгата, която разглеждах, бе „Птиците в Англия“ от Биуик. Текстът не ме интересуваше много, но въпреки това имаше няколко встъпителни страници, които, въпреки че бях дете, не можех да отмина с безразличие. В тях се говореше за свърталищата на морските птици, за „усамотените скалисти острови и носове“, обитавани единствено от тях; за брега на Норвегия, осеян с острови още от южния му край, от Линеснес до Нуркап:

Там, дето Северният океан кипи

край островите на далечна Туле

и сините води на Атлантика

се леят между бурните Хебриди…

¹

Не можех да отмина и краткото описание за неприветливите брегове на Лапландия, Сибир, Шпицберген, Нова Земя, Исландия, Гренландия, „необятния арктически район: затънтени, мрачни области — хранилища на сняг и мраз, където вечни ледници, натрупвани един връз друг в течение на векове от зими, блестят като верига алпийски върхове и обграждат полюса, събрал в себе си най-лютия студ“. За тези мъртвешки бели простори аз си създадох своя собствена представа, неясна както всички смътни представи, които витаят в детското съзнание, но необикновено силна. В съзнанието ми текстът на тези встъпителни страници се осмисляше с редуващите се след това илюстрации: скалата, стърчаща самотно сред море от вълни и пръски, разбитата лодка, изхвърлена на пустинния бряг, студената и призрачна луна, надничаща иззад ефирния облак към един потъващ кораб.

Не зная какво чувство внушаваха самотният черковен двор с надписания надгробен камък, вратата, двете дървета, ниският хоризонт над този двор, очертан от порутената стена, и току-що изгрелият полумесец, който показваше, че е вечер.

Двата кораба, притихнали в безжизненото море, ми приличаха на морски духове.

Картината, на която сатаната отмъква вързопа на крадеца зад гърба му, отминах бързо — тя беше ужасна.

Такава бе и картината, на която рогат черен дявол седеше на една скала и наблюдаваше далечната тълпа, наобиколила една бесилка.

Всяка картина разкриваше по нещо, често пъти непонятно за още неразвития ми ум и неоформените ми разбирания, което все пак будеше дълбок интерес — като този, който будеха приказките на Беси в зимните вечери, когато тя биваше в добро настроение. Тогава тя пренасяше масата за гладене до камината в детската стая, позволяваше ни да насядаме около тази маса и докато гладеше роклите на мисис Рийд с дантелените волани и диплеше краищата на нощната й шапка, задоволяваше нашето напрегнато внимание с любовни приключенски епизоди, взети от стари вълшебни приказки и още по-стари балади или (както разбрах по-късно) от страниците на „Памела“ и „Хенри, граф Морландски“.