Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 6

Червената стая беше спалня за гости, която се използуваше много рядко, бих казала, дори никак, освен когато неочакван приток на посетители в имението Гейтсхед наложеше да се използуват удобствата й; и все пак това бе една от най-големите и най-разкошни стаи. Легло с масивни махагонови колони, със завеси от тъмночервена дамаска, стоеше в средата като някаква шатра; двата големи прозореца с винаги спуснати транспаранти бяха полузакрити от фестоните и диплите на червена драперия; килимът беше червен; масата пред леглото бе покрита с алена покривка; стените имаха топъл бежов цвят с лек розов оттенък; гардеробът, тоалетната масичка и столовете бяха от тъмно полиран стар махагон. Сред тази тежка, мрачна обстановка на леглото се открояваше и блестеше куп струпани един върху друг дюшеци и възглавници, покрит със снежнобяла марсилска кувертюра. Не по-малко изпъкваше едно голямо, също бяло кресло с възглавнички, поставено при задния край на леглото; креслото имаше столче за крака и ми напомняше някакъв светъл трон.

Стаята беше студена (в нея рядко палеха камината), тиха (бе далеч от детската стая и кухните) и тържествена (там рядко влизаха хора). Само прислужницата идваше всяка събота, за да забърше огледалата и мебелите от лекия прах, събрал се през седмицата; мисис Рийд също идваше, но само за да провери съдържанието на някакво тайно чекмедже в гардероба, в което държеше разни документи, кутията със скъпоценностите си и миниатюра на покойния си съпруг — в тия последни няколко думи се крие тайната на червената стая — магията, която я държеше в самота въпреки величествеността й.

Мистър Рийд починал преди девет години; в тази стая той издъхнал, тук били изложени за поклонение тленните му останки, оттук изнесли ковчега му, за да го погребат, и от този ден някакво чувство на мрачно благоговение карало всички да избягват червената стая.

Беси и суровата мис Абът ме бяха оставили на един нисък стол до мраморната полица над камината; пред мен се възправяше леглото, вдясно бе високият, тъмен гардероб с убити, начупени отражения, които променяха блясъка на вратите му, вляво — прозорците със спуснати транспаранти, а едно голямо огледало между тях повтаряше празната величественост на леглото в стаята. Не бях съвсем сигурна дали Беси и мис Абът са заключили вратата и когато се реших да стана, отидох да проверя. Уви, да! Нямаше по-сигурна тъмница от моята. На връщане трябваше да мина покрай огледалото; омаяният ми поглед неволно се взря в глъбината, която то разкриваше. В тази призрачна бездна всичко изглеждаше по-студено и по-мрачно и малката странна фигурка, взираща се в мен с бледо лице, с ръце като две петна в мрака и бляскащи от страх очи, които единствени се движеха сред това мъртвило, приличаше на същинско привидение. Тази фигурка ми напомняше един от малките духове — нито добър, нито лош, — за които Беси ми разказваше вечер, че излизали от глухите, обрасли с папрат места сред блатата и плашели закъснелите пътници.

Седнах отново на стола. Обзе ме суеверен страх, но часът за неговата пълна победа още не бе настъпил — кръвта ми беше все още топла, духът на разбунтувалия се роб все още гореше в мен със стихийна сила. Трябваше да възпра буйния стремеж на мисълта си към миналото, за да се съсредоточа върху печалното настояще.