Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 19

Спестих си труда да отговоря, защото Беси явно бързаше много и нямаше време да слуша обясненията ми; тя ме замъкна до умивалника, немилостиво, но за щастие бързо изми лицето и ръцете ми с вода и сапун, избърса ме с груба кърпа, приведе в ред косите ми с една остра четка, свали престилката ми, изтласка ме на площадката на стълбите и ми каза да вървя право долу, защото ме чакали в трапезарията.

Искаше ми се да попитам кой ме чака и там ли е мисис Рийд, но Беси бе вече изчезнала, затръшвайки вратата на детската стая. Заслизах бавно по стълбите. Почти от три месеца мисис Рийд не ме бе викала при себе си; държеха ме все в детската стая, затова двете трапезарии и гостната вече ми вдъхваха страх и аз не се решавах да влизам там.

Озовах се сама в безлюдния коридор; стигнах до вратата на трапезарията и спрях пред нея уплашена и разтреперана. Каква жалка страхливка бе направил от мен в онези дни страхът, породен от несправедливите наказания! Боех се да се върна в детската стая, боех се и да вляза в трапезарията; изминаха десет минути на вълнение и колебание, когато настойчиво звънене от трапезарията ме накара да се реша; трябваше да вляза.

„Кой би могъл да ме търси? — питах се аз, натиснала с две ръце мъчно подвижната дръжка на вратата, която една-две секунди не се помръдна въпреки моите усилия. — Кого ще видя сега освен вуйна? Мъж или жена?“ Дръжката поддаде, вратата се отвори и аз влязох, направих нисък поклон и като вдигнах очи, видях някаква черна колона или поне такова впечатление добих на пръв поглед от правата, тънка, облечена в черно фигура, застанала върху килима: мрачното й лице ми напомняше изсечена от камък маска — капителът на колоната.

Мисис Рийд седеше както винаги до камината; тя ми даде знак да се приближа. Когато сторих това, тя ме представи на каменния непознат с думите:

— Ето момичето, за което се отнесох към вас.

Той — тъй като това беше мъж — бавно обърна глава към мястото, където стоех: сивите му очи, които проблясваха под настръхналите вежди, се впиха изпитателно в мен и той каза важно, с басов глас:

— Дребна е; на колко е години?

— На десет.

— Толкова много? — недоверчиво забеляза непознатият и продължи да ме разглежда внимателно, а малко след това попита:

— Как се казваш, момиче?

— Джейн Еър, сър.

Като изрекох това, погледнах непознатия; той ми се стори много висок (нали бях толкова дребна!); чертите му бяха едри и в хармония с вида му — сурови и резки.

— Е, Джейн Еър, ти добро дете ли си?

Невъзможно бе да отговоря на този въпрос утвърдително: всички в малкия свят, в който живеех, бяха на противното мнение. Аз мълчех. Мисис Рийд отвърна вместо мен, като поклати изразително глава и рече:

— Може би колкото по-малко говорим за това, мистър Брокълхърст, толкова ще е по-добре…

— Много жалко. В такъв случай ще трябва да си поговорим с нея.

Фигурата му се пречупи в кръста и той седна в креслото срещу мисис Рийд.

— Ела насам — каза той.

Прекосих килима пред камината; мистър Брокълхърст ме накара да застана точно пред него. Чак сега, когато той беше почти на еднаква височина с мен, видях добре лицето му. Какъв голям нос! Каква уста! Какви дълги, щръкнали напред зъби!