Читать «Танц с вампир» онлайн - страница 73

— Трябва да ходиш на училище.

— Уикенд е, а и следващата седмица ще имаме само занималня. Мога да остана при леля Либи. Сигурна съм, че Джемисън може да убеди родителите ми. Много е чаровен.

— Ще ходя на места, за чието съществуване не бива да знаеш. Места, което не са безопасни за смъртни като теб. Най-добре е и за двамата, аз да съм този, който напуска.

Напуска? Бях разбита.

Тогава думите на Валентин от пещерата за тайните мисли на Александър се върнаха в главата ми. Може би чрез напускането, Александър си мислеше, че ще ме защити.

— Не е заради Валентин, нали? — попитах, чувайки как думите едва излизат от гърлото ми. — Заради това, което разкри Валентин в мислите ти.

Александър се обърна към луната.

Очите ми се напълниха със сълзи. Хванах ръката му.

— Радвам се, че жадуваш за мен, по същия начин, по който и аз за теб. Искам да бъдем заедно — в твоя свят.

— Знам, но…

Сложих пръст на устните му.

— Винаги съм мечтала за това. Още от малко момиче. Второто ми име е „Вампир“.

Александър взе ръката ми в своята.

— Никога не съм искал да те излагам на опасности — а това е всичко, което правя откакто те срещнах. Валентин е прав. Заплаха съм за теб — по много начини.

— Никога не съм се чувствала застрашена от теб — само обичана. Ти не си по-голяма заплаха от Тревър.

— Тревър не може да те отведе в Подземния свят. И сега знам, че и ти знаеш, че се боря с… това, че дори обмислям дали да те отведа там… — каза сериозно Александър. — Сега напускам заради Хипстървил, мога поне да съм сигурен, че ще си в безопасност — от Максуел и от мен.

Мрачните очи на Александър стана дори по-тъмни.

— Ще заведеш Валентин в Хипстървил и никога няма да се върнеш — казах.

Александър не отговори.

— Тогава Валентин и Джагър ще получат отмъщението си! Те не използваха нищо повече от клевети срещу нас и получиха точно това, което искаха. Разрушиха теб — и мен!

Сълзите се стичаха надолу по лицето ми.

Стоях на стълбите, чакайки да чуя как вратата хлопва зад мен.

Но не чух нищо. Същото познато присъствие продължаваше да витае около мен, както когато се промъквам в Имението. Усетих топла, нежна ръка на рамото си. Обърнах се и видях Александър, все още стоящ до мен, със сълзи на очи. Готическото ми момче, вампирската ми сродна душа. Стоеше пред мен като Рицар на Нощта.

Взе ръката ми и я допря до устните си.

— Рейвън, знаеш, че не мога да оцелея без мрака, кръвта и ковчега ми.

— Да… — казах сподавено.

— Но откакто се преместих в Имението, узнах и още нещо.

— Да?

— Не мога да оцелея без теб.

Усмихнах се през собствените ми стичащи се сълзи. Хвърлих се в ръцете му и обвих ръце около кръста му.

Александър погали косата ми. Погледнах нагоре към тъмните му, мистериозни очи. Той ме целуна.

— Джеймсън чака — каза нежно. — Ще се върна преди да съм започнал да ти липсвам.

— Вече ми липсваш.

Използвах цялата си сила, за да се отдръпна от него.

Сълзите продължаваха да се стичат от очите ми, докато тичах към колата, като вече усещах отсъствието му. Александър можеше да отсъства с дни, седмици или дори месеци.

— Защо плачеш? — попита Били Момчето, когато се мушнах в Мерцедеса. — Ще го видиш утре.