Читать «Танц с вампир» онлайн - страница 26
Елън Шрайбер
— Валентин? — попитах го аз.
— Предполагам, че е той. Валентин няма скоро да се върне в къщичката. Ще бъде твърде рисковано за него.
— Тогава как изобщо ще го намерим?
— Ще трябва да го примамим при нас. Спомняш ли си кутията с амулетите пълни с кръв, която Джагър получи от Клуб „Ковчег“ и която аз намерих на гробището? Джагър ги използваше, за да се храни така че да може незабелязано да съществува тук в Дулсвил. Имам няколко тук, — каза Александър и потупвайки раницата си. — Можем да заложим няколко за Валентин на различни места. По този начин ще знаем къде е бил.
Завързахме няколко амулета на един клон при къщичката преди да се отправим с мерцедеса към дулсвилското гробището.
— Валентин трябва да се крие все някъде, — започна Александър докато паркираше колата до гробището.
Александър хвана ръката ми когато се отправихме по тротоара към входа на гробищата.
— Не би трябвало да стъпвам на свещена земя, нали? — попитах го аз когато стигнахме до железните порти. — Ако ме ухапе не само, че ще ме превърне във вампир, но и ще бъда обвързана с него завинаги.
Александър спря.
— Предполагам имаш право, — съгласи се той. — Забравям, че Валентин е… По-добре остани тук.
— Да остана тук? — попитах го аз със молещо изражение бързо сменяйки тона. „Но Валентин не е тук да си търси вечен партньор, нали?“
Александър поклати глава.
— Не съм сигурен защо е тук. — Гаджето ми се взря зад оградата на гробището.
— Но ако Валентин не иска вечен партньор тогава няма да ме нарани, — казах аз издърпвайки се над оградата.
Последвах Александър през редовете от надгробни плочи и покрай бараката на гробаря. Проверихме един прясно изкопан гроб.
— Няма нищо тук, — обяви той докато гледахме в празния гроб. Стигнахме до чинара до който първоначално открихме кутията с амулетите.
Александър сложи пет амулета на земята — наслуки, така че да не изглежда като капан.
— Ще почакаме няколко минути.
Промъкнахме се зад бараката на гробаря. Александър ме обгърна с ръце и ние се сгушихме заедно под блясъка на лунната светлина.
— Разкажи ми как ти мина деня. Имам чувството, че има толкова много от живота ти, което аз пропускам, — започна Александър.
— Биология? Или алгебра? Не пропускаш нищо.
— Представям си те как драскаш в тетрадките си, пропускаш час, хапваш с Мат и Беки.
— Как изглеждам?
— Красива, като тъмен ангел блестиш на дневната светлина която нахлува в класната стая. Също като на картината която имам отстрани до ковчега ми.
Въздъхнах.
— Беки закачи няколко снимки на себе си и Мат в шкафчето си вчера, които са си направили в кабинка за снимки. Иска ми се да имах твоя снимка.
Александър ме погледна, а тъмните му очи бяха тъжни.
— Има някои неща, които аз никога няма да мога да ти дам, — призна ми той, — които обаче други момчета от училището ти могат.
— Ти ми даде много повече отколкото който и да е смъртен, — уверих го аз.
Александър стисна ръката ми. Усетих, че е самотен и исках да се присъедини към моя свят толкова силно колкото и аз да се присъединя към неговия.
— Става късно, — каза той.