Читать «Танц с вампир» онлайн - страница 26

— Валентин? — попитах го аз.

— Предполагам, че е той. Валентин няма скоро да се върне в къщичката. Ще бъде твърде рисковано за него.

— Тогава как изобщо ще го намерим?

— Ще трябва да го примамим при нас. Спомняш ли си кутията с амулетите пълни с кръв, която Джагър получи от Клуб „Ковчег“ и която аз намерих на гробището? Джагър ги използваше, за да се храни така че да може незабелязано да съществува тук в Дулсвил. Имам няколко тук, — каза Александър и потупвайки раницата си. — Можем да заложим няколко за Валентин на различни места. По този начин ще знаем къде е бил.

Завързахме няколко амулета на един клон при къщичката преди да се отправим с мерцедеса към дулсвилското гробището.

— Валентин трябва да се крие все някъде, — започна Александър докато паркираше колата до гробището.

Александър хвана ръката ми когато се отправихме по тротоара към входа на гробищата.

— Не би трябвало да стъпвам на свещена земя, нали? — попитах го аз когато стигнахме до железните порти. — Ако ме ухапе не само, че ще ме превърне във вампир, но и ще бъда обвързана с него завинаги.

Александър спря.

— Предполагам имаш право, — съгласи се той. — Забравям, че Валентин е… По-добре остани тук.

— Да остана тук? — попитах го аз със молещо изражение бързо сменяйки тона. „Но Валентин не е тук да си търси вечен партньор, нали?“

Александър поклати глава.

— Не съм сигурен защо е тук. — Гаджето ми се взря зад оградата на гробището.

— Но ако Валентин не иска вечен партньор тогава няма да ме нарани, — казах аз издърпвайки се над оградата.

Последвах Александър през редовете от надгробни плочи и покрай бараката на гробаря. Проверихме един прясно изкопан гроб.

— Няма нищо тук, — обяви той докато гледахме в празния гроб. Стигнахме до чинара до който първоначално открихме кутията с амулетите.

Александър сложи пет амулета на земята — наслуки, така че да не изглежда като капан.

— Ще почакаме няколко минути.

Промъкнахме се зад бараката на гробаря. Александър ме обгърна с ръце и ние се сгушихме заедно под блясъка на лунната светлина.

— Разкажи ми как ти мина деня. Имам чувството, че има толкова много от живота ти, което аз пропускам, — започна Александър.

— Биология? Или алгебра? Не пропускаш нищо.

— Представям си те как драскаш в тетрадките си, пропускаш час, хапваш с Мат и Беки.

— Как изглеждам?

— Красива, като тъмен ангел блестиш на дневната светлина която нахлува в класната стая. Също като на картината която имам отстрани до ковчега ми.

Въздъхнах.

— Беки закачи няколко снимки на себе си и Мат в шкафчето си вчера, които са си направили в кабинка за снимки. Иска ми се да имах твоя снимка.

Александър ме погледна, а тъмните му очи бяха тъжни.

— Има някои неща, които аз никога няма да мога да ти дам, — призна ми той, — които обаче други момчета от училището ти могат.

— Ти ми даде много повече отколкото който и да е смъртен, — уверих го аз.

Александър стисна ръката ми. Усетих, че е самотен и исках да се присъедини към моя свят толкова силно колкото и аз да се присъединя към неговия.

— Става късно, — каза той.