Читать «Чудовищна команда» онлайн - страница 5

— Да, сър! Не, сър! Просто искам да се запиша, за да се сражавам за родината и честта на херцогинята, сър!

— Нима? — скептично процеди ефрейторът, но сержантът като че ли не го чу. Той изгледа Поли от главата до петите и тя доби острото усещане, че не е нито толкова пиян, нито толкова глупав, колкото изглеждаше.

— Дума да няма, ефрейтор Страпи, май тук си имаме чиста проба истински старомоден патриот — очите му се взираха в лицето на Поли. — Е, дошъл си където трябва, момко! — Той с оживление придърпа сноп листа към себе си. — Знаеш ли кои сме?

— Десета пехота, сър. Леки пехотинци, сър. Известни като „Чукалата“, сър — издекламира Поли, а облекчението бликаше в нея. Явно бе преминала някакъв вид тест.

— Точно тъй, момко. Чудничките стари мандраджии. Най-добрият полк в най-добрата армия на света. Гориш от желание да постъпиш, а?

— Като горчица, сър! — отвърна Поли, усещайки подозрителния поглед на ефрейтора върху себе си.

— Добро момче!

Сержантът развъртя капачката на шише мастило и топна писеца в него. Ръката му застина над книжата.

— Име, момко?

— Оливър, сър. Оливър Пъркс.

— Възраст?

— Навършвам седемнайсет в неделя, сър.

— Да, бе! — захили се сержантът. — Ти си на седемнайсет, а аз съм великата херцогиня Анаговия. От какво бягаш, а? Да не си обременил някоя девойка?

— Шъ дъ му е трбвл пмощ — захили се ефрейтора. — Цвърчи кат момченце.

Поли усети, че се изчервява. Но пък и младият Оливър щеше да се изчерви, нали? Беше много лесно да накараш момче да поруменее. Тя успяваше и само със зяпане.

— И без туй не е важно — каза сержантът. — Драсваш кръстчето си ей тук на тоя документ, целуваш херцогинята и си мойто момче, ясно? Аз съм сержант Джакръм. Ще ти бъда майка и баща, а ефрейтор Страпи тук ще ти бъде като батко. И животът ще бъде низ от пържоли и бекон, а всеки, който понечи да те завлече, ще трябва да завлече и мен, щото аз ще ти вися на главата. Сега сигурно си мислиш, че няма човек, дето може да влачи чак толкова, а, господин Пъркс? — Той бутна дебел пръст в листа. — Ей тук, ясно?

Поли взе писалката и се подписа.

— Това пък какво е? — обади се ефрейторът.

— Подписът ми.

Тя чу как вратата се отваря зад гърба й и се извърна. Няколко младежа… няколко други младежа, поправи се тя, се намъкнаха в кръчмата, озъртайки се предпазливо.

— Можеш също да четеш и да пишеш? — Сержантът им хвърли поглед и отново се вгледа в нея. — Да-а. Ясно. Четлив дребен почерк при това. Офицерски материал си ти. Дай му шилинга, ефрейтор! И портрета, разбира се.

— Слушам, сержант! — Скочи ефрейтор Страпи, поднасяйки един портрет на дръжка, като огледало. — Цуни тук, редник Пръц²!

— Пъркс, сър.

— Да, добре. Цункай сега херцогинята.

Не беше от добрите копия на великия портрет. Картината зад стъклото бе избеляла и нещо — мъх или нещо подобно, растеше от вътрешната страна на напуканото стъкло. Задържайки дъха си, Поли го докосна с устни.

— На. — Страпи бутна нещо в дланта й.

— Какво е това? — Тя се втренчи в малкото късче хартия.

— ИДВ. Сиреч, имаш да взимаш. Малко сме привършили шилингите в момента — обясни сержантът, а Страпи се захили. — Но кръчмарят ще ти пусне халба бира в името на нейна светлост.