Читать «Чудовищна команда» онлайн - страница 4

Винаги имаше война. Най-често бяха гранични препирни — националния еквивалент на жалби от съседа, който бил вдигнал плета си много нависоко. Понякога бяха и по-мащабни. Борогравия беше миролюбива страна насред коварни, вероломни, войнствени врагове. Със сигурност са коварни, вероломни и войнствени, иначе няма да се бием с тях, нали? Винаги имаше война.

Преди да поеме „Херцогинята“ от дядото на Поли, баща й беше служил в армията. Той не говореше много за това. Беше донесъл меча си, но вместо да го окачи над камината, го използваше да разравя огъня. Понякога го навестяваха стари другари и вечер, когато затвореше кръчмата, се събираха около огъня, пиеха и пееха. Малката Поли си намираше оправдания да остане будна и да слуша песните им до момента, в който загази, понеже използва една от по-интригуващите думи пред майка си. Когато поотрасна дотолкова, че да сервира бирата, вече се предполагаше, че знае думите или доста скоро ще научи какво означават. Освен това майка й бе отишла там, където лошите думички не можеха да осквернят слуха й и на теория така и не разбра.

Песните бяха част от детството й. Тя знаеше пълния текст на „Светът се обърна наопаки“, „Дяволът ще ми бъде сержант“, „Джони отиде войник“, „Девойката, която оставих“ и след няколко изобилни запоя бе запомнила „Командир Крапски“ и „Де да не бях я целунал“.

Както и, разбира се, „Сладката Поли Оливър“. Като малка, когато беше кисела или тъжна, баща й я тананикаше и тя се разсмиваше само защото чуваше името си. Знаеше наизуст думите още преди да разбере какво означават повечето от тях. А сега…

… Поли рязко отвори вратата. Сержантът и ефрейторът от наборния отряд вдигнаха погледи от лекьосаната маса, на която седяха, надигнали по халба бира. Тя пое дълбоко дъх, прекрачи прага и направи опит да отдаде чест.

— Какво искаш, хлапе? — изръмжа ефрейторът.

— Искам да се запиша, сър!

Сержантът се обърна към Поли и се ухили, от което белезите му се раздвижиха странно и всичките му брадички се разтресоха. Определението „дебел“ не му прилягаше, не и когато думата „грамада“ се стремеше с грохот да привлече вниманието. Той беше от онези хора, които нямат коремна обиколка. Той имаше екватор. Имаше гравитация. Ако паднеше, независимо в коя посока, щеше просто да се залюлее. Слънцето и пиенето бяха изпекли лицето му до червено. Малки тъмни очи блещукаха насред червенината като проблясъци от острието на нож. На масата до него лежаха две старомодни къси тежки шашки — оръжия, които се родееха повече с месарски сатър, отколкото с меч.

— Просто така? — попита той.

— Дасър!

— Верно ли?

— Дасър!

— Не искаш първо да те нафиркаме до козирката? Както си му е обичаят, знаеш.

— Несър!

— Не съм ти разкрил чудесните възможности за напредък и сполука, нали?

— Несър!

— Споменах ли, че ще трябва да пъдиш момичетата с тояга от чисто червената си униформа?

— Не мисля, сър!

— А кльопачката? Като поемеш с нас, всяко ядене е банкет! — сержантът шляпна шкембето си, което причини трусове по окрайнините. — Аз съм живото доказателство!