Читать «Големият удар» онлайн - страница 4

А аз се прибрах вкъщи и си легнах.

На другата сутрин прекарах един час в архива на агенцията, като се рових из снимките и старите отчети. Не разполагахме с никакви материали за Рижия О’Лиъри, Дени Бърк, Нанси Риган, Силвия Янт. За Пади Мексиканеца намерих само някои предположения. Нямахме досиета и за Ейнджъл Грейс, Ванс Стридата, Лъскавия Холмс и Щастливия Джим Хакър, но поне открих снимките им. В десет часа — когато отварят банките — тръгнах за „Симанс Нашънъл“, понесъл въпросните фотографии и сведението, получено от Бино.

Кантората на детективското бюро „Континентал“ в Сан Франциско е разположена в една сграда на Маркет Стрийт. Банката „Симанс Нашънъл“ заема партерния етаж на високо сиво здание на Монтгомъри Стрийт — финансовия център на града. При нормални обстоятелства бих взел трамвая, защото не бих извървял пеша — без да е крайно наложително — дори седем преки. Но на Маркет Стрийт имаше задръстване, така че се наложи да пусна краката си в действие, и свих по Гранд Авеню.

Само след две-три преки ми стана ясно, че нещо не е наред в онази част на града, към която се бях запътил. Първо се чуваха шумове — ревящи, тракащи и гърмящи. При Сътър Стрийт покрай мен мина някакъв мъж, който се държеше с две ръце за главата и стенеше, като същевременно правеше опити да намести откаченото си чене. Бузата му бе издрана до кръв.

Тръгнах по Сътър Стрийт. Движението чак до Монтгомъри Стрийт бе спряло, безнадеждно задръстено. Във всички посоки се стрелкаха възбудени гологлави мъже. Гърмежите се чуваха по-наблизо. Покрай мен мина пълен с полицаи автомобил, който се движеше с максимална скорост, предвид обстоятелствата. Отгоре се зададе клаксонираща линейка, която на най-задръстените места се прехвърляше върху тротоара.

Прекосих в тръс Кърни Стрийт. Насреща ми тичаха двама полицаи. Единият бе извадил пистолета си. Гърмежите прераснаха в барабанящ хор.

Като завих по Монтгомъри, забелязах, че зяпачи почти няма. Уличното платно бе препречено от камиони, леки коли и таксита — изоставени от шофьорите си. А една пряка по-горе — между Буш и Пайн Стрийт — празнуваше самият ад.

Празничното настроение бе в апогея си точно по средата между двете улици, където — едно срещу друго — бяха седалищата на двете банки — „Симанс Нашънъл“ и „Голдън Гейт Тръст Къмпани“.

През следващите шест часа бях по-зает от бълха, заловила се с дебела жена.

Привечер реших да си отдъхна от слухтенето и душенето и отидох до агенцията да се видя със Стария. Беше се облегнал в стола си, зяпаше през прозореца и почукваше по бюрото с неизменния си дълъг жълт молив.

Шефът ми бе висок, пълен, минал седемдесетте, с бели мустаци и розово като на бебе лице, с топли сини очи. Имаше вид на любим дядо и не повече топлина в сърцето от въжето на палача. Петдесетте години, прекарани в „Континентал“ в ловене на апаши, го бяха лишили от всичко освен от ум и от сладкодумната, благоусмихната обвивка на вежливост, която не се променяше независимо дали нещата вървяха на добре или на зле, като и в двата случая нищо не означаваше. Ние, подчинените му, се гордеехме с хладнокръвието му. Често се хвалехме, че е в състояние да плюе ледени висулки насред август, и помежду си го наричахме Пилат Понтийски, защото винаги когато ни изпращаше по задачи, означаващи почти сигурна смърт, той любезно се усмихваше.