Читать «Братството на талисмана» онлайн - страница 2

— Аз мисля — каза Конрад, — че когато баща ви умре, вие ще станете лорд.

— И няма никакви Опустошители?

— Само хора.

— Изглежда невероятно — заяви Дънкан, — Опустошителите да пропуснат място като това.

— Може би са ги отблъснали. Може би Опустошителите са бързали.

— Съдейки по нашите досегашни наблюдения, малко са местата, които са пропуснали — възрази Дънкан. — Изгорени са и най-скромните къщурки, дори и колибите.

— Ето го и Дребосъка — обади се Конрад. — Връща се от разузнаване.

Мастифът се приближи с дълги скокове нагоре по склона и те спряха за да го изчакат. Заобиколи, за да застане по-близо до Конрад. Конрад го потупа по главата и голямото куче завъртя опашка. Наблюдавайки ги, Дънкан още веднъж отбеляза колко много си приличат човека и кучето. Дребосъкът достигаше почти до кръста на Конрад. Той беше прекрасен звяр. Носеше широк кожен колан, със закрепени в него метални кабари. Ушите му се наостриха, щом погледна към имението. В гърлото му се надигна глухо ръмжене.

— Дребосъка също не ги харесва — каза Конрад.

— Това е единственото място, подходящо за подслон — възрази Дънкан. — Нощта ще бъде влажна и студена.

— Сигурно е пълно с дървеници. А също и въшки.

Малкото магаре плахо застана до Даниел за да се скрие от режещия вятър.

Дънкан попипа колана на меча си.

— На мене не ми харесва повече отколкото на тебе или на Дребосъка. Но идва лоша нощ.

— Ще стоим плътно един до друг — рече Конрад. — Няма да им позволим да ни разделят.

— Имаш право — съгласи се Дънкан. — Трябва вече да тръгваме.

Докато се спускаха по склона, Дънкан несъзнателно потърси под наметалото си кесията, висяща на колана му. Пръстите му напипаха ръкописа. Струваше му се, че може да чуе шумоленето на пергамента при допир. Изведнъж се ядоса на себе си. През последните два дни, отново и отново той повтаряше същата глупава процедура, за да се увери, че ръкописът е на мястото си. Като селянче, помисли си той, което отива на панаир с едно пени и постоянно мушка ръка в джоба си, за да се увери, че не го е изгубило.

Докосвайки пергамента, като че ли отново чу Негова светлост да казва: "Върху тези няколко страници може би се намира бъдещата надежда на човечеството ". Всъщност, като се замислеше, Негова Светлост беше склонен да преувеличава и не трябваше да се взема на сериозно, както понякога той се опитваше да накара някого да си мисли, че трябва да бъде. Обаче в този случай беше напълно възможно възрастният и пълен духовник да е прав. Но това нямаше да се разбере преди да достигнат Оксънфорд.

И именно заради това, заради тези няколко листа пергамент, изпълнени със сбито написан текст, той беше тук, вместо да си стои в удобният и сигурен Стендиш Хауз, и се влачеше надолу по склона за да търси подслон в място, където, както беше посочил Конрад, вероятно щеше да има дървеници.

— Едно нещо ме безпокои — каза Конрад, като крачеше редом с Дънкан.

— Не знаех, че нещо може да те обезпокои.

— Това е Малкия народ — обясни Конрад. — Не видяхме никого от тях. Ако е възможно някой да избегне Опустошителите, това са точно те. Не мога да повярвам, че таласъмите, гномите и другите от техния род не могат да избягат от Опустошителите.