Читать «Скитникът между звездите» онлайн - страница 34

ГЛАВА 8

В единочка номер едно директорът Атъртън и капитан Джейми продължаваха да ме подлагат на инквизиции. Директорът Атъртън ми каза:

— Стандинг, ще си развържеш езика за тоя динамит или ще те затрия в усмирителната риза. И по-твърдоглави от тебе са си развързвали езика, преди да им видя сметката. Имаш само един избор: динамитът или край на представлението.

— Тогава, предполагам, че ще е краят на прдставлението — отговорих аз — защото не зная нищо за никакъв динамит.

Това раздразни директора и го накара да пристъпи към незабавни действия.

— Легни! — заповяда той.

Аз се подчиних, защото бях разбрал колко глупаво е да се съпротивляваш на трима-четирима здрави мъже. Те ме зашнуроваха стегнато и ми дадоха сто часа. Веднъж на всеки двадесет часа ми позволяваха да пийна малко вода. Не ми се ядеше, ни ми предлагаха храна. Към края на стоте часа Джаксън, лекарят на затвора, провери физическото ми състояние няколко пъти.

Но аз бях твърде много свикнал с усмирителната риза, за да може едно единствено наказание да ми навреди. Естествено, бях отслабнал, то ми беше взело силите; но бях научил мускулни трикове, с които да си открадна малко пространство, докато ме зашнуроват. На края на пчрвия сто часов кръг, бях изнурен и отпаднал, но това беше всичко. Дадоха ми още сто часа, след като ме оставиха едно денонощие да се посъвзема. А след това ми дадоха сто и петдесет часа. Голяма част от това време бях физически вцепенен и душевно побъркан. Също така с усилие на волята, успявах да прекарвам дълги часове в сън.

След това директорът Атъртън опита друг вариант. Слагаха ме в усмирителна риза и ме оставяха да се съвземам в нередовни интервали. Никога не знаех кога пак ще ми сложат ризата. Така се случваше да ме оставят десет часа да се съвземам и двадесет в ризата, или получавах само четири часа почивка. В най-неочаквани часове на нощта вратата ми се отваряше с дрънчене и новата смяна надзиратели ме зашнуроваше. Понякога установяваха някакъв ритъм. Така в течение на три дена ме слагаха за осем часа в ризата и даваха осем часа почивка. А после, тъкмо когато бях започнал да свиквам на тоя ритъм, внезапно го промениха и ме оставиха в ризата две денонощия.

И непрекъснато ми се повтаряше вечния въпрос: къде е динамитът? Понякога директорът Атъртън изпадаше в бяс с мен. Веднъж, когато бях изтърпял извънредно жестоко наказание, той започна почти да ми се моли да си призная. Друг път дори ми обеща три месеца пълна почивка в лазарета и добра храна, а след това службата на отговорник в библиотеката.

Доктор Джаксън, слабосилна суха клечка с повърхностни знания по медицина, започна да губи вяра. Той взе да настоява, че усмирителната риза, колкото и дълго да ме държат в нея, не ще може да ме умори и неговата настойчивост подейства като предизвикателство за директора да продължи опита си.

— Тия мършави университетски плъхове може да излъжат и дявола — негодуваше той. — Те са по-здрави от гьон. Въпреки това ние ще му извадим душата. Стандинг, чуваш ли ме? Това дето си го видял не е нищо, в сравнение с онова, което има да видиш. По-добре изплюй камъчето и да си спестиш неприятностите. Аз съм човек, който държи на думата си. Ти ме чу, че казах: динамита или край на представлението. Така ще бъде! Избирай.