Читать «Скитникът между звездите» онлайн - страница 35

— Не вярвам до мислите, че не казвам, защото ми прави удоволствие? — успях да изпъшкам аз, понеже в този момент Джоунс тясното лице натисна гърба ми с крак, за да може да ме заклещи по-стегнато, докато аз се мъчех да намаля стягането с мускулите си — Няма нищо за признаване. Че аз ей сега си бих отрязал дясната ръка, само и само да мога да ви заведа при някакъв си динамит.

— Ами, виждал съм и други образовани като тебе — присмя ми се той — Някои от вас като им влезе бръмбар в главата, не можеш с нищо да ги накараш да се откажат от туй, дето са намислили. Ставате опърничави като конете. Стягай по-здраво, Джоунс, това е съвсем хлабаво!… Стандинг, не си ли кажеш, край на представлението. Ще си удържа на думата.

Научих и нещо утешително. Като позагуби сили човек започва и по-малко да страда. По-малко го боли, защото има по-малко какво да го боли. И човек, който е вече доста отслабнал, отслабва по-бавно. Общоизвестно е, че необикновено силни мъже страдат повече от обикновени болести, отколкото жените или болнавите. Колкото повече запаси от сила се изразходват, толкова по-малко сила има за губене. След като се стопи цялата излишна плът, онова, което остане, е по-жилаво и по-устойчиво. Всъщност аз бях станал точно това — своеобразен жилав организъм, който упорито продължава да живее.

Морел и Опънхаимър ме съжаляваха и ми изчукаха своите съчувствия и съвети. Опънхаймър ми каза, че е минал през всичко това и през по-лошо и е все още жив.

— Не се оставяй да ти надвият — изчукваше той с кокалчетата на пръстите. — Не се оставяй да те убият, защото това ще им дойде добре дошло. И не им издавай заговора.

— Но няма никакъв заговор — изчуках аз в отговор с крайчеца на подметката си по решетката (по това време бях с усмирителна риза и можех да говоря само с краката.) — Аз не зная нищичко за този проклет динамит.

— Така те искам — похвали ме Опънхаймър — Бива си го, нали, Ед?

И това показва какъв шанс имах да убедя директора Атъртън, че не зная нищо за динамита. Самата му настойчивост да го търси, беше убедила човек като Джейк Опънхаймър, който можеше само да се възхищава за твърдостта, с която държах езика си зад зъбите.

През първия период на инквизицията с усмирителна риза успявах да спя по-дълго време. Сънищата ми бяха удивителни. Разбира се те бяха ярки и правдиви, каквито са повечето сънища. Това което ги правеше удивителни, беше тяхната свързаност и последователност. Често говорех пред група учени на спортни теми, четях им грижливо подготвени доклади върху мои собствени изследвания или за мои собствени изводи от изследванията и опитите на други. Когато се събуждах, гласът ми още като че ли кънтеше в ушите ми, а очите все още виждаха по изписаните на машина листа бяла хартия цели изречения и абзаци, които можех да прочета пак и да им се чудя, докато видението изчезне. Между другото искам да ви обърна внимание на факта, че, както забелязах тогава, използваният от мен начин на разсъждаване в тези сънувани речи бе неизменно дедуктивен.