Читать «Скитникът между звездите» онлайн - страница 32

Сред тези викове чух един глас от съседния карцер:

— Млъкни! — изкрещя той, макар и да стигна до мен много слабо — Млъкни! Отегчаваш ме.

— Умирам! — изписках аз.

— Шибни си един в ухото и забрави за другото — беше отговорът.

— Но аз умирам! — настоявах аз.

— Какво се тревожиш тогава? — прозвуча гласът — Скоро ще си мъртъв и болките ще свършат. Карай и хвърли топа, ама недей да вдигаш такъв шум около това. Прекъсваш първия ми сън.

Това коравосърдечно безразличие така ме ядоса, че възвърнах самообладанието си и си позволих само приглушено да стена. Така издържах безкрайно време — може би десетина минути; след това изтръпнало вцепенение обзе цялото ми тяло. Беше сякаш ме бодат с игли и карфици и докато беше като боцкане с игли и карфици, аз запазих присъствието на духа. Но когато болката от боцкането на безбройните стрелички спря и остана само изтръпването, което премина в още по-голямо изтръпване, аз отново се изплаших.

— Как мога поне за малко да си поспя? — оплака се моя съсед — Аз не съм много по-щастлив от теб. Моята риза е стегната колкото итвоята и искам да заспя и да я забравя.

— От кога си тука? — попитах аз като си мислех, че е някой новодошъл в сравнение с вековете изстрадани вече от мен.

— От завчера — отвърна той.

— Искам да кажа в усмирителна риза — додадох аз.

— От завчера, братко.

— Боже мой! — извиках аз.

— Да, братко, цели петдесет часа и не си ме чул да рева за това. Залещиха ме, като ме натискаха с краката по гърба. Малко съм на тясно, можеш да ми повярваш. Не си само ти, който си има неприятности. Няма още и един час откакто си тук.

— Аз съм тук от незнам колко часа — протестирах аз.

— Братко може да мислиш така, ама не е. Аз ти казвам, че няма и един час, откакто те доведоха. Аз ги чух като те стягаха.

Това не беше за вярване. За по-малко от един час бях умирал вече хиляда пъти. А пък този съсед, уравновесен и улегнал, с тих глас и почти отзивчив, въпреки грубостта на първите му забележки, е в усмирителна риза от петдесет часа!

— Колко още ще те държат? — попитах аз.

— Господ ги знае, Капитан Джейми много го е яд на мен и няма да ме пусне, докато не съм вече на умиране. Сега, братко, ще ти кажа нещо. Единственият начин е да затвориш очи и да забравиш. С викане и кряскане нищо няма да спечелиш в тая дупка. А забравяне става със забравяне. Вземи да си спомняш всички момичета, с които си се знаел. Така ще минат много часове. Може да усетиш че ти прилошава. Добре, нека ти прилошее. Няма нищо по-хубаво за убиване на времето. А като не можеш да мислиш за момичетата, мисли за тия, заради които си се озовал тук, и какво би ги направил, ако имаше възможност, и какво ще им направиш, когато имаш тая възможност.

Този човек беше Червеният филаделфиец. За една стара присъда излежаваше петдесет години за грабеж, извършен по улиците на Аламеда. Беше вече излежал десетина години, когато ми заговори в усмирителната риза, а това беше преди седем години. Малко след това той беше един от четиридесетте доживотни, подведени от Сесил Уинууд. За това пестъпление Червения филаделфиец загуби излежаните години. Сега е на средна възраст и е все още в Сан Куентин. Ако доживее, ще бъде старец, когато го пуснат да излезе.