Читать «Здрач на разсъмване» онлайн - страница 24

— Убих някои от копелетата.

— От вражеските войници.

— Да.

— Колко?

— Осемнайсет.

— Осемнайсет виетконгски войници?

— Да.

— По такъв начин не само си спасил живота на сержант Кумбс, но и си допринесъл за успеха на своя отряд. — Фоувъл перифразираше думите на президента от почетната грамота, която Чейс бе получил по пощата.

Бен мълчеше.

— Имаш ли представа откъде се е взел този героизъм, Бен?

— Говорихме и преди за това.

— Значи знаеш отговора.

— От чувството ми за вина.

— Точно така.

— Защото исках да умра. Подсъзнателно исках да бъда убит — затова тръгнах през обстрелвания район, надявайки се, че ще ме застрелят.

— Съгласен ли си с този анализ, или си мислиш, че съм го измислил, само и само за да омаловажа медала ти?

— Съгласен съм — каза Чейс. — Никога не съм искал този медал.

— Сега — започна Фоувъл, разтваряйки пръсти — нека продължим този анализ. Въпреки че си се надявал да умреш, да те застрелят в тази засада, въпреки че си поел абсурдния риск да бъдеш убит, ти си оцелял. И си станал национален герой.

— Животът е смешно нещо, нали?

— Когато си разбрал, че лейтенант Захария те е предложил за медал, си преживял онзи нервен срив, който те е изпратил в болницата и впоследствие е довел до уволнението с почести.

— Бях съсипан.

— Не, този срив също е опит да накажеш себе си, след като не си успял да го сториш на бойното поле. Да накажеш себе си и да избягаш от вината. Но и той се е провалил, понеже си се измъкнал от него. Какво излиза в крайна сметка? Ти си предложен за награда, уволнен си с почести, същевременно си твърде силен да не се възстановиш психически. Обаче чувството за вина така и не те е напуснало.

Чейс замълча отново. Фоувъл продължи:

— Вероятно, когато си се нахвърлил на онзи престъпник в парка, си се надявал, че това ще представлява още един шанс да бъдеш наказан. Със сигурност си разбирал, че е имало вероятност да бъдеш ранен или убит и подсъзнателно си се стремял към това.

— Грешите — отвърна Бен.

Фоувъл не каза нищо.

— Грешите — повтори пациентът.

— Мисля, че не — раздразнено рече лекарят и отправи към Чейс поглед, който го накара да се почувства неудобно.

— Изобщо не беше така. Бях с петнайсетина килограма по-тежък от него и знаех много добре какво правя. Той беше аматьор. И дума не можеше да става, че ще успее да ме нарани.

Фоувъл мълчеше.

Накрая Чейс каза:

— Съжалявам.

Лекарят се усмихна.

— Е, ти все пак не си психиатър, така че не можем да очакваме да виждаш нещата ясно като мен. Ти не си дистанциран от ситуацията, както съм аз. — Той прочисти гърлото си и отново погледна към синия териер. — След като стигнахме толкова далеч, би ли ми обяснил защо имаше нужда от този допълнителен сеанс, Бен?

След като веднъж вече беше започнал да говори, Чейс продължи да разказва с лекота. За десет минути описа подробно събитията от предишния ден и почти дословно повтори разговорите, които бе имал със Съдията.

Когато пациентът спря да говори, Фоувъл го попита:

— Добре. Какво искаш от мен тогава?

— Искам да разбера как да се справя, някакъв съвет.

— Аз не давам съвети. Аз само напътствам и интерпретирам.