Читать «Здрач на разсъмване» онлайн - страница 25

— Някакво напътствие тогава. Когато Съдията се обажда, не само заплахите му ме разстройват. Има нещо… това чувство, че съм отчужден, откъснат от всичко…

— Някакъв нов срив?

— Боя се, че е така.

— Не му обръщай внимание — каза психиатърът.

— На Съдията?

— Не му обръщай внимание.

— Не мога.

— А трябва — каза Фоувъл.

— Ами ако е сериозно? Ако наистина възнамерява да ме убие?

— Абсурд.

— Как бихте могли да сте сигурен? — Чейс се беше изпотил от напрежение. Големи тъмни петна се виждаха под мишниците му, както и на гърба на ризата му.

Фоувъл се усмихна на синия териер и отмести поглед към стъклената хрътка с цвят на кехлибар. Самодоволното изражение се върна на лицето му.

— Сигурен съм в това, понеже Съдията не съществува.

Отначало Чейс не разбра. После, когато осъзна смисъла на тези думи, не бе особено доволен.

— Искате да кажете, че…, че Съдията е халюцинация?

— Ти го каза, Чейс.

— Не.

— Ти сам го каза.

— Не е възможно да съм си го измислил. В никакъв случай. Нали и вестниците писаха за убийството и за момичето…

— О, това без съмнение е истина. Но тези телефонни обаждания… Не знам. Какво мислиш, Чейс?

Бен мълчеше.

— Тези телефонни обаждания истински ли са?

— Да.

— Или плод на въображението ти?

— Не.

— Самозаблуда, породена от…

— Не.

Лекарят пропусна думите му покрай ушите си и продължи:

— От известно време насам забелязвам, че постепенно се отърсваш от това неестествено желание за усамотение и че започваш да гледаш по-спокойно на живота около теб.

— Не съм забелязал.

— О, да. Бавно, но постепенно. Вече изпитваш интерес към живота, в теб се пробужда желание за активност.

Чейс изобщо не мислеше така. Чувстваше се притиснат в ъгъла.

— Даже си мисля, че и либидото ти се е посъбудило, макар и да не съм много сигурен в това. Това е обратната реакция на комплекса за вина. Понеже си се чувствал ненаказан за случилото се в тунела, не си искал да водиш нормален живот, докато не си почувствал, че вече си страдал достатъчно.

Чейс продължаваше да мълчи. Не му харесваше този покровителствен, самоуверен, безапелационен тон, с който Фоувъл започваше да говори в подобни моменти. Нямаше търпение да се прибере вкъщи, да заключи вратата и да си отвори бутилка уиски.

През това време психиатърът продължаваше да развива своята теория:

— Понеже не си успял да приемеш факта, че отново започваш да изпитваш желание за живот, ти си измислил Съдията — своеобразна възможност за самобичуване. Трябвало е да си намериш някакви извинения за това, че животът отново е започнал да те изкушава, и Съдията е паснал идеално за целта. Рано или късно е трябвало да проявиш инициатива и да го спреш. Можел си да се преструваш, че продължаваш както преди, да жадуваш уединение и тихичко да си страдаш, но това вече не ти е позволено.

— Не е така — каза Чейс. — Съдията е истински.

— О, я стига! — Фоувъл се усмихна на кехлибареното куче.

— Ако ти наистина смяташе, че този човек съществува и че телефонните обаждания са истински, защо не се обърна към полицията, а се насочи към психиатър?

Чейс не знаеше какво да отговори.