Читать «Здрач на разсъмване» онлайн - страница 21

— Добре — отвърна Чейс.

— Желая ти приятен ден тогава — каза убиецът и двамата затвориха едновременно.

Кабинетът на доктор Фоувъл, разположен на осмия етаж на Кейн Билдинг в центъра на града, не приличаше на типичния кабинет на психиатър, познат от филмите и книгите. Нито беше малък и интимен, нито пораждаше някакви асоциации с майчината утроба. Представляваше приятна, делова, просторна стая с размери девет на десет метра, с висок, потънал в сенки таван. На две от стените имаше рафтове от пода до тавана, третата стена бе покрита с успокояващи пасторални пейзажи, а четвъртата беше остъклена. Рафтовете съдържаха само няколко тома в разкошни подвързии, но затова пък имаше стъклени кученца — повече от триста на брой и не по-големи от човешка длан. Колекционирането на стъклени кученца беше хобито на доктор Фоувъл.

Както стаята с нейното изподраскано бюро, меки кресла и овехтяла масичка за кафе изглеждаше абсолютно несъответстваща на предназначението си, така и доктор Фоувъл не приличаше на психиатър. Чейс не можеше да разбере дали става въпрос за случайност, или това е нарочно изграден имидж. Лекарят бе дребен, но добре сложен мъж, който създаваше впечатлението, че спортува активно, а косата му се спускаше над яката по начин, който говореше no-скоро за небрежност, отколкото за стил. Носеше измачкан син костюм и прекалено дълги панталони.

— Сядай, Бен — каза Фоувъл. — Искаш ли нещо за пиене — кафе, чай, кола?

— Не, благодаря.

В кабинета нямаше кушетка — задължителния реквизит на психоаналитичния мит — тъй като лекарят не мислеше, че трябва да глези пациентите си. Чейс се разположи в едното кресло.

Фоувъл седна от дясната му страна и качи краката си на масичката за кафе, карайки Чейс да последва примера му. Когато и двамата се настаниха удобно, лекарят каза:

— Значи, без предварителната част?

— Днес да.

— Напрегнат си, Бен.

— Да.

— Нещо се е случило.

— Да.

— Но животът е такъв. Нещо винаги се случва. Не живеем в кехлибар все пак.

— Работата не е толкова обикновена.

— Разкажи ми тогава.

Чейс замълча.

— Дойде тук, за да ми разкажеш, нали? — притисна го докторът.

— Да. Но…, когато говориш за проблема си, понякога става още по-лошо.

— Напротив.

— Може би при вас не е така.

— Няма човек, който да се е почувствал по-зле, когато е споделил болката си.

— За да говоря за това, трябва да мисля за него, а така се изнервям. Искам нещата да са спокойни. Тихи и спокойни.

— Какво ще кажеш да поиграем на асоциации?

Бен се поколеба, после кимна, притеснявайки се малко от играта, към която нерядко прибягваха. В отговорите си той често разкриваше повече, отколкото му се искаше, а и Фоувъл не играеше съвсем по правилата. Той изстрелваше думите бързо и напористо, мигновено улучвайки целта. Въпреки това Чейс каза:

— Давайте.

— Майка — започна лекарят.

— Мъртва.

— Баща.

— Мъртъв.

Психиатърът допря върховете на пръстите си, сякаш бе дете, играещо на „дай, бабо, огънче“.

— Любов.

— Жена.

— Любов — повтори доктор Фоувъл.