Читать «Здрач на разсъмване» онлайн - страница 157

Мислех си, че религиозният фанатизъм е най-ужасното нещо на света, но ето, че открих нещо по-лошо — кошмарът на един атеист, който, неспособен да повярва в Господ, също така е неспособен да повярва в значението на човешката борба и храброст, следователно не може да намери смисъл в нищо — нито в красотата, нито в удоволствието, нито дори и в най-мъничкия акт на доброта.

Прекарах тази есен на Бермудските острови. Купих си двайсетметрова спортна яхта — лъскава и мощна машина — и се научих да я управлявам. Съвсем сам обиколих Карибите. Понякога се разтакавах на четвърт мощност с дни в унисон с мързеливия ритъм на живота на архипелага. Тогава изведнъж бивах овладян от неистово желание да се размърдам, да престана да си губя времето и аз давах „пълен напред“, а двигателите ръмжаха доволно. Яхтата ми пореше вълните с безразсъдна устременост, сякаш трябваше да достигна крайната си цел за точно определено време.

Когато Карибите ми дотегнаха, се насочих към Бразилия, но Рио задържа интереса ми само за няколко дни. Бях се превърнал в богат скитник, местещ се от един първокласен хотел в друг, от един мегаполис в друг. Хонконг, Сингапур, Истанбул, Париж, Атина, Кайро, Ню Йорк, Лас Вегас, Акапулко, Токио, Сан Франциско. Търсех нещо, което да осмисли живота ми, макар и през цялото време да знаех, че няма да го намеря.

За няколко дни си мислех, че ще съумея да посветя живота си на хазарта. В хаотичното обръщане на картите, във въртенето на рулетката виждах странните, безумни очертания на съдбата. Като се обричах да плувам в дълбоката река на хаоса, си мислех, че не е невъзможно да живея в хармония с безсмислието и безпорядъка на вселената, а следователно и да намеря покой. За по-малко от седмица спечелих и изгубих цели състояния, накрая напуснах игралните маси със сто хиляди долара по-малко в джобовете си. Това бе само частица от милионите, на които можех да разчитам, но за онези няколко дни научих, че дори потапянето в хаоса на случайността и шанса не ми осигуряваше никакво бягство от съзнанието за ограничеността на живота и всички човешки дела.

През пролетта се завърнах у дома, за да умра. Не съм сигурен дали имах намерение да извърша самоубийство. Или пък, загубил воля за живот, може би вярвах, че просто ще легна на познатото място и ще си умра от скръб, без да има нужда да вдигам ръка срещу себе си. Обаче, макар и да не знаех начина, по който смъртта щеше да стигне до мен, бях сигурен, че тя е моята крайна цел.

Къщата в Бъкс Каунти бе изпълнена с болезнени спомени за Елън и Бени и когато отидох в кухнята, и погледнах през прозореца към черешовите дървета в задния двор, сърцето ме заболя, сякаш бе стегнато в менгеме. Дърветата горяха в пламъците на хиляди розово-бели цветчета.

Бени харесваше най-много цъфналите черешови дървета и тяхната прелест така изостри спомените ми за Бени, че все едно бях пронизан с нож. За известно време стоях наведен над кухненския бар-плот, останал без дъх, после успях болезнено да си поема въздух, докато накрая заплаках.