Читать «Здрач на разсъмване» онлайн - страница 156

— Няма страшно, Бени — продумах. Целунах го по челото, по лявата буза; за момент допрях лице до неговото и го прегърнах нежно, опитвайки се да компенсирам с обич обещанието за вяра, което бях отказал да му дам.

— Татко…, ако само… нали ще ни потърсиш?

— Всичко ще бъде наред, Бени.

— … моля те… потърси ни…

— Обичам те, Бени. Обичам те с цялото си сърце.

— … ако ни потърсиш… ще ни намериш…

— Обичам те, Бени! Обичам те!

— … ако не ни потърсиш… няма да ни намериш…

— Бени, Бени…

Сивата светлина на сивия ден падаше върху сивите чаршафи и сивото лице на сина ми.

Навън сивите капки сив дъжд се стичаха по сивия прозорец.

Бени умря, докато го прегръщах.

Изведнъж цветовете се върнаха в света. Твърде много цвят, твърде силен, поразяващ възприятията. Светлокафявото в безжизнените очи на Бени беше най-чистото, най-пронизващото, най-красиво кафяво, което някога бях виждал. Стените около нас бяха бледосини, но на мен ми изглеждаха като направени не от тухли и хоросан, а от вода. Имах чувството, че ще се удавя в бушуващо море. Киселото ябълково зелено на монитора на електрокардиографа блестеше ярко, изгаряйки очите ми. Воднисто сините стени сякаш се носеха към мен. Чух тропота на бягащи нозе, докато сестрите и санитарите тичаха насам, обезпокоени за малкия си пациент, но преди да влязат в стаята, аз бях пометен от гигантска синя вълна, която ме запрати в дълбоките подводни течения.

Закрих компанията. Оттеглих се от преговорите за нови комисиони. За тези ангажименти, които вече бяха поети, уредих да бъдат прехвърлени възможно най-бързо към други архитектурни бюра, от чиято работа бях доволен и с които моите клиенти щяха да се разбират добре. Освободих служителите си, плащайки им щедри обезщетения заради прекъсването на договорите, и им помогнах да си намерят нова работа.

Вложих богатството си в такива ценни книжа и облигации, които изискваха малко или почти никакъв надзор от моя страна. Изкушението да продам къщата беше голямо, но след дълъг размисъл изоставих тази идея и реших да наема човек, който да се грижи за нея в мое отсъствие.

Години след Хал Шийн и аз достигнах до заключението, че нито едно човешко постижение не си струва усилията, които си положил, за да го реализиращ. Дори и най-големите съоръжения от камък и стомана не бяха нищо друго освен жалка суета и нямаше да оставят след себе си никакви следи. От гледна точка на необятната, студена вселена, в която трилиони звезди хвърлят светлина върху десетки трилиони планети, дори пирамидите изглеждат крехки и ефимерни като хартиени фигурки. На фона на тъмната светлина на смъртта и ентропията дори героичните усилия и гениалните дела изглеждат глупаво.

И взаимоотношенията със семейството и приятелите не изглеждаха по-трайни от нестабилните човешки съоръжения от камък. Веднъж бях казал на Бени, че продължаваме да живеем в спомена, в генетичната следа, в добротата, с която сме се отнесли към други хора. Сега обаче тези неща ми се струваха ефимерни като облачета дим, изложени на режещия, пронизващ вятър.

За разлика от Хал Шийн обаче аз не потърсих утеха в религията. Никой удар не беше достатъчно силен, за да разтърси непоклатимата ми фикс-идея.