Читать «Здрач на разсъмване» онлайн - страница 155

Иглата на системата пронизваше лявата му ръка. Аспиратор беше вкаран в носа му. Бени бе свързан с електрокардиографа, който отчиташе сърдечната дейност в зеленикавата светлина на монитора до леглото, като всеки удар бе придружен от меко пиукане. Линията на екрана и звуците често ставаха хаотични за по три-четири минути, после се нормализираха.

Стисках ръчичката му. Отмятах залепналите за челото му кестеняви кичури. Завивах го до брадичката, когато му ставаше студено, и смъквах одеялото надолу, щом пристъпът на треска отминеше.

Бени ту губеше, ту се връщаше в съзнание.

— Татко?

— Да, Бени?

— Това ти ли си?

— Аз съм.

— Къде съм аз?

— В леглото. На сигурно място. Аз съм тук, Бени.

— Вечерята готова ли е?

— Не още.

— Искам хамбургер и пържени картофки.

— Точно това ще вечеряме.

— Къде са обувките ми?

— Не ти трябват обувки тази вечер, Бени.

— Мислех си, че ще излезем на разходка.

— Не тази вечер.

— Оо!

Тогава въздъхна и отново се унесе.

Навън валеше дъжд. Капките се удряха в стъклата и се стичаха надолу. Бурята засилваше сивото настроение, което беше потопило света.

Една вечер, някъде около полунощ, Бени изведнъж се събуди. Беше в съзнание. Знаеше точно къде се намира, кой съм аз и какво се случва. Обърна глава към мен и ми се усмихна. Опита се да си вдигне ръката, но беше твърде слаб дори да надигне глава.

Станах от стола си, приближих се до леглото му, стиснах ръката му и му казах:

— Всички тези жици… Мисля, че май ще заменят някои от твоите части с механични и ще заприличаш на робот.

— Ще ми бъде добре — рече той със слаб, треперещ глас, който звучеше странно трогателно самоуверен.

— Искаш ли бучка лед?

— Не, татко. Искам…

— Да, Бени? Всичко, което поискаш, Бени.

— Страх ме е, татко.

Изведнъж се уплаших, че ще изгубя присъствието на духа, към което така отчаяно се бях стремил по време на дългите седмици на неговата болест. Преглътнах и казах:

— Не се бой, Бени. Аз съм до теб. Не се страхувай…

— Не — прекъсна ме той. — Аз не се страхувам… за себе си. Страх ме е… за теб.

Помислих си, че е започнал отново да бълнува, и не знаех какво да кажа.

Но той не бълнуваше и следващите му думи изясниха всичко, което искаше да ми каже.

— Искам всички ние… да бъдем заедно отново… както бяхме, преди мама да умре… заедно отново някой ден. Но ме е страх, че ти… няма… да ни намериш…

Мъчително е да си припомням останалото. Дотолкова бях обсебен от идеята за атеизма, че не можах да се насиля да кажа на сина си някоя безобидна лъжа, която би направила последните му минути по-леки. Ако му бях обещал, че ще вярвам, ако му бях казал, че ще го потърся в другия свят, той щеше да си отиде от този много по-щастлив. Елън беше абсолютно права, когато бе нарекла атеизма ми „фикс-идея“. Просто седях, стисках ръчичката му, опитвах се да прикрия сълзите си и му се усмихвах. Тогава той ми каза:

— Ако не вярваш, че ще ни намериш… Навярно наистина няма да ни намериш.