Читать «Незабравимо време» онлайн - страница 202

Точно над бараката проблесна светкавица и моментално последва гърмът. Айуила отметна посивелите си коси, диво се изсмя и отново накара куклата да затанцува стъпките, които щяха да я подчинят на свирепата й воля.

* * *

Джоди препускаше с всички сили към Уайтфрайърз. Бе наближила края на града, нощта я обгръщаше все по-плътно и къщите все повече оредяваха. Скоро светлината от техните прозорци окончателно щеше да изчезне и тя трябваше да намери пътя си единствено благодарение на светкавиците. Внезапно излая куче, тя се обърна да го погледне и й се стори, че в прозореца на отсрещната къща видя синьото сияние на телевизионен екран, което не може да бъде сбъркано с нищо друго. Почти в същия момент й се мярна и жълтата светлина на електрическа лампа. В гърлото и заседна стон. Не можеше да изгуби Майкъл!

Окрили я мисълта за това, което беше искала да изостави. Любовта не можеше и не биваше да се погубва. Каквито и условности да й противостояха, каквато и саможертва да бе нужна, за да са заедно, тя беше готова да ги приеме. Беше готова да се изправи пред всичко, за да остане Майкъл до нея. Без него тя щеше да се върне във времето, от което беше дошла, съкрушена и самотна за цял живот. Разбира се, че решението да се откаже от Майкъл беше нейно и то беше задействало някакви сили, които се опитваха да я върнат обратно в нейната епоха. Тя трябваше да се добере до Майкъл. Когато първите дъждовни капки се посипаха около нея, тя заби петите си в хълбоците на коня, подтиквайки го да ускори хода си.

Пътят й се стори безкраен. Вятърът яростно огъваше върховете на дърветата и колкото повече тя приближаваше Уайтфрайърз, толкова повече зачестяваха светкавиците. От черното небе се лееше дъжд, който заличаваше пътя, но Джоди продължаваше да препуска със същото темпо. Единственото важно нещо беше да стигне при Майкъл.

Внезапно пред погледа й изникнаха два препускащи коня, Джоди извика и нейният кон залитна встрани. Конят, който бе по-близо до нея, се изправи на задните си крака и в блясъка на светкавицата тя видя лицето на Ема. Беше се загърнала в наметало и носеше плътно прилепнала качулка на главата, но нямаше съмнение, че е тя. Погледите им се срещнаха и Джоди замръзна. После отново я погълна непрогледният мрак.

— Хайде — чу тя мъжки глас, в който се долавяше северняшки акцент. — Трябва да стигнем Шрийвпорт преди да открият, че те няма.

Ема срита коня си и се понесе след мъжа, който очевидно не бе забелязал Джоди в тъмнината. Когато двамата се отдалечиха, Джоди здраво опъна юздата на коня си, за да го успокои. Световъртежът продължаваше да се засилва и за миг й се стори, че вижда фарове на приближаваща се кола.

— Не! — извика сподавено тя и шибна с камшика коня си, който препусна срещу бурята към Уайтфрайърз.

* * *

Когато бурята се разрази, Майкъл се качи на горния етаж, за да могат неговите хора да си легнат. Нямаше смисъл да задържа Гидиън и останалите само защото не можеше да заспи. След като те си легнеха, можеше отново да се върне в салона.