Читать «Незабравимо време» онлайн - страница 187

— Ти си плакала — забеляза той.

— Нищо ми няма.

Тя се обърна и отиде до средата на стаята. Майкъл влезе вътре и затвори вратата, за да не ги чуе някой.

— Гидиън казва, че напускаш.

Тя кимна:

— Мисля, че така е най-добре.

— Не си отивай.

— Трябва. Не искай от мен да остана. И без това ми е достатъчно тежко.

— Имаме още една седмица.

— Тази нощ решихме, че така е най-добре. Ако остана, ще се измъчваме и двамата.

Майкъл се приближи до нея и нежно я завъртя с лице към себе си.

— При всички случаи ще се измъчваме.

— Ако остана, няма да мога да стоя настрана от теб — вдигна тя поглед към него. Сърцето и изгаряше в очите. — Не бих могла да спя тук и да зная, че си в съседната стая.

— Ако останеш, аз няма да съм в съседната стая. Ще бъда при теб.

— Как после ще мога да те гледам женен?

Той я прегърна и я притисна към себе си.

— Ще умра от мъка — пророни той. — Ти също.

Джоди не издържаше повече. Притисна го силно — вдишваше уханието на тялото му, усещаше върху бузата си плата на дрехата му и се опитваше да съхрани всеки миг за времето, когато нямаше да може да е така близо до него.

— По-добре никога да не бях идвала. Какво друго постигнах, освен че направих всички нещастни?

— Научи ме, че любовта наистина съществува.

Тя вдигна лице и го погледна.

— Съжаляваш ли?

— Не. Съжалявам само, че не мога да те имам завинаги.

— Не бива да казваш такива неща — тя погледна настрана, защото сълзите отново изпълниха очите й. — Как мога да бъда достатъчно силна да те напусна, когато говориш тези неща?

— Винаги имаме сили да понесем това, което трябва — напрежението в гласа му й откри, че и него го болеше, колкото и нея. — Тази сутрин излязох на езда. Трябваше да подредя нещата в себе си и да се опитам да намеря някакъв начин да променя неизбежното.

— Намери ли? — за миг надеждата се съживи в душата й, но мълчанието му скъса неуловимата нишка. — Мисля, че не си.

— Само да имахме повече време! — Майкъл се отдалечи на няколко крачки и прокара ръка в косите си. — Само да имахме време да намерим разрешение. Трябва да има някакъв начин да бъдем заедно, без да накърним името ти и да опозорим Ема пред енорията.

Макар и да си го помисли, Джоди не каза, че Ема заслужава всичко това. Нищо нямаше да спечели, ако паднеше до нейното ниво.

— И аз мислих цяла сутрин, но не намерих изход. Изпратих бележка на Камила, че още днес искам да се преместя при нея. Очаквам отговора й.

— Знаеш, че ще си добре дошла при нея.

— Мисля, че трябва да се преместя в някой друг град. Само не мога да измисля как ще си изкарвам прехраната — опита се да се усмихне. — Можеш ли да си ме представиш като плетачка?

— Не, но можеш да станеш учителка.

— Да, наистина бих могла — настроението на Джоди се подобри. — Ще ми трябва ли удостоверение, за да стана учителка?

— Не. Само образование. Но аз не искам да напускаш Джоакуин.

Тя погледна към него.

— Не искам да те напускам, но не мога да понеса на всички семейни събирания да ви виждам заедно с Ема. Не бих могла да седя в черквата, а ти и Ема да сте точно пред мен или да слушам как приятелите ни разговарят за това, което правите или планирате с Ема. Ще ми дойде твърде много.