Читать «По черната следа» онлайн - страница 185

„Така ти се струва. Удряш с копито земята, а забравяш, че вече не си кон. Мъчно ти е… Нали всъщност самият Космос задраска служебната ти виза за космическото пространство? Какво се мяташ там, на Памир, както някога се мяташе между «Мъркюри рейнджърс» и «Утринна звезда»? Дали не е затуй, че като получи нокаут от космическото пространство, още не си намерил в себе си мъжество да си признаеш това?“

„Виж какво, Дейвид, моето мъжество лично теб с нищо не те засяга.“

„Правилно. Затова и не те питам защо тъй бързо си избягал от Далечния космос. И не любопитствувам изобщо дали си счупил много екрани, та дори и само в базата «Синята пантера».“

„Какво искаш от мен?“

„Не се вълнувай, мили, на твоята възраст е вредно. На нашата възраст би било по-добре, разбира се, да говорим за времето. Обаче, доколкото разбрах, първо, тази тема не поражда у теб нужния ентусиазъм. И второ… Ти така темпераментно ме призоваваше към откровеност, че вече не можеш да разчиташ на апатията на събеседника си. Колкото по-голям камък хвърляш в блатото, толкова по-малко шансове имаш да се предпазиш от пръските.“

„Какъв е изводът? Не хвърляй камък в блатото, ако в него се намира Нортън ли?“

„Някой само преди минута ме информира, че Нортън не е сам в блатото. Знаеш ли… на мен започва да ми харесва тази странна «далечна връзка». Сякаш са ни сложили да седнем на столове един срещу друг и са ни завързали здраво с жълти каиши. Искаме или не искаме — трябва да разговаряме.“

„А… започна да ти харесва. За каишите вярно казваш. Докато те ни удържат все още, можем да си плюем един друг в лицето без риск, че събеседникът ни ще стане и ще си отиде, като тръшне след себе си вратата, нали?“

„Ти май търсиш да се скараме?“

„Не. Просто искам най-после да ми изложиш своята гледна точка. Глупаво е да се караме, след като седим в едно и също блато.“

„Това май е най-умното нещо, което чух днес от теб.“

„Така ли? А аз какво чух от теб? Сладостно-мъчителен призив да запазим нашето чудновато статукво? Хайде, с една дума, момчета, да се приберем в черупките си и край на всичко… Да не говорим, че това изобщо не е никакво решение на нашия проблем, но черупката… покажи ми я поне нея! Ти самият имаш ли черупка? Или като си наследил прилепчивата англосаксонска традиционност, инстинктивно смяташ за черупка собствената си къща?!“

„Виждам, че в теб гори неуморната страст на Изтока. Черупката — това е преди всичко нашето самообладание. Време е да започнеш да различаваш свойствата на десантчика… бившия наистина… от свойствата на костенурката.“

„А ти — зоната на СК, бъдещата, разбира се, от безгрижното съществуване на дълбокоуважаемия ветеран.“

„Струва ли си… така направо, Тимур?… За какво всъщност ще им е да ни изолират?“

„Ще намерят за какво. Ако ние сами се откажем да обсъждаме това.“

„Виж ти какво било! Е, хайде, порови се в нашето блато, потърси аргументи за причините за изолация. Започвай!“