Читать «Произнасяна три пъти дневно пред портрета на Генералния президент» онлайн - страница 216

— Какво те кара да мислиш, че щеше да е по-лек? — измърмори Мистър Сноу. — Човек трябва да се стреми да живее леко, но за това е необходимо умствено усилие, което е извън възможностите на нашите хора. Самият живот е най-голямата загадка. Едно дърво пораства от мъничко зрънце, което може да се носи от човката на птица. Но ако то не бъде изядено, остава ли там? Разбира се, че не. Ако пусне корени и го грее слънцето, и го полива дъждът, то събира сила и израства, докато не стане високо колкото двадесет воини! И когато стигне своя разцвет, това едно зрънце може да даде цял чувал други зрънца. В дните, когато Оукланд-Райдър е повел това племе, М’Колите са наброявали не повече от осемнадесет ръце. Погледнете ни сега! Както дървото простира клони нагоре, за да докосне слънцето, така и Плейнфолк са определени да израстат високи и силни в светлината, която е Талисман.

Смълчани пред красноречието му, другарите му стъпваха тежко до него в тъмнината; лицата им бяха осветени от пламъците на стотиците лагерни огньове.

— Аз все пак смятам, че ти прекали — каза Мак-Трак. — „Неизчерпаема щедрост“, „неизтощима доброта“… Не знам какво означават тези думи, но мислиш ли, че повярваха на това баламосване?

Мистър Сноу го потупа бащински по рамото.

— Мак, ти си тук да сключваш сделки. Остави игрите с думи на мен. Утре при изгрев-слънце мъртвешките лица ще са си тръгнали и ние ще можем да държим главите си вдигнати още една година. Е, може би ще трябва малко да се докарваме пред тях, но те правят същото. Така работят те. Нямам нищо против да се правя на подчинен една седмица, ако това означава племето да получи необходимото за оцеляване. Да, разбира се, те прекаляват, но какво от това? Това е по-добре, отколкото да бъдем изгонени от подземните хора.

Последва друга продължителна пауза. Стигнаха лагера и си проправиха път между празнуващите до четирите кола, които очертаваха площта, определена за старейшините на племето. Мистър Сноу свали официалните си дрехи и седна на кожите за спане.

— Какво има в кутията? — попита Мак-Трак, когато двамата с Ролинг-Стоун седнаха с лице към него.

— Нищо. — Той вдигна капака и им показа празната, боядисана в черно вътрешност.

Ролинг-Стоун гледаше озадачен.

— Не разбирам. Изминала е целия този път да ти даде празна кутия?

Мистър Сноу въздъхна.

— Нищо ли не разбираш от магия? Не съм ли ти обяснявал какво могат и какво не могат повелителите?

Ролинг-Стоун вдигна слабите си кокалести рамене.

— Не знам. Може и да си ми обяснявал. Забравил съм.

Мистър Сноу сложи кутията в скута си, затвори очи и бавно потри сложните златни образи, които украсяваха капака и страните. Когато заговори, гласът му беше като далечно ехо.

— Не е важно какво има в кутията, а какво има върху кутията. — Отвори очи, вдигна кутията и я завъртя, така че двамата да видят картините. — Без да разбира какво прави, художникът, който е изрисувал тези образи, ни е казал много неща. Когато ги разгледаш на дневна светлина, виждаш, че това са картини от света на майсторите на желязо. Те показват земята, която лежи отвъд огнените ями на Бет-Лем, между Бъфало Хилс и Великия океан, пътищата, които водят до мястото, където трябва да намерим Кадилак — а тази показва голяма колиба до падащата вода, където държат Клиъруотър против волята й.