Читать «Произнасяна три пъти дневно пред портрета на Генералния президент» онлайн - страница 16

Андерсън не беше нервна жена, но знаеше, че няма да намери покой, докато не се отърве от Брикман. Беше постъпила правилно, като бе отпратила Хармър и Нолан при първото споменаване за пленничество при мютите. Ако новината се разчуеше, това щеше да има неблагоприятен ефект върху морала на бойните подразделения. Беше естествено от Гранд Сентрал да искат първи да анализират всичките последици, но — по дяволите — тя беше командир на попътна станция на фронтовата линия! Трябваше дай се разреши да знае какво става.

Андерсън крачеше в квартирата си и се мъчеше да преодолее обзелото я разочарование. Нищо чудно, че Хармър почти бе затръшнал вратата. Тя знаеше как се чувства той. Спря и удари силно с юмруци по дългата маса, на която от време на време обядваше с офицерите си. Това й помогна да се успокои — поне малко. „Всичко с времето си — каза си тя. — Гранд Сентрал ще оцени фактите, след това ПОЛРАЗ — полевото разузнаване — ще разпрати рапорт до всички заинтересовани страни. Фактът, че Брикман претендира, че е бил пленник почти пет месеца преди да избяга, няма да промени нищо. Това не спря мютските банди да атакуват през лятото работните групи в Пуебло. И няма да спре трекерите да убиват мюти.“

Успехът на Брикман да построи планер от ограбени от мютите части беше невероятен, но ако, както Мери Андерсън подозираше, той го беше сглобил под носа на похитителите си, това означаваше, че мютите Плейнфолк са по-тъпи от южните си братя, чиито разпръснати останки бяха заловени и откарани в работни лагери. Това бе предпоследната фаза на омиротворителната програма на повърхността. Крайната фаза — унищожението — щеше да дойде, когато във въздуха вече нямаше да има мютска отрова.

Андерсън знаеше думите на „Четвъртото вдъхновение“ наизуст. Това беше видеофилм, от който в моменти на съмнение тя често черпеше утеха; моменти на мрачна потиснатост, сама в леглото, когато започваше да се чуди, да се пита… тя отърси тези мисли от ума си, обърна се към големия портрет на Генералния президент, закачен на стената над масата, и през ума й премина ехото на неговото послание. Да! Наистина щеше да дойде ден, когато бункерите щяха да се изпразнят и всички от Федерацията щяха да излязат от базите, за да си върнат наследството — света със синьото небе, който мютите им бяха откраднали.

Това обещание беше направено от Първото семейство, основателите на Федерация Амтрак. Поколения трекери се бяха трудили неуморно да помогнат то да се осъществи; с радост бяха посветили живота си за операции на повърхността. Техните усилия не бяха напразни. Мечтата, вдъхновявала онези, които си бяха отишли, вече бе достатъчно близко до осъществяване. Децата на децата, родени от майките настойнички на поколението на Андерсън, щяха да живеят под открито небе, да виждат изгрева на слънцето и луната; да чувстват дъжда по лицата си… нямаше само да гледат как плиска по забралата или да чуват как барабани по шлемовете; те щяха да очистят повърхността; да изтрият от лицето на земята всички мюти и да построят Нова Америка. Това щеше да се случи. Но не и докато трекерите, които живееха под земята, не преодолееха страха си от откритите пространства. Да нямат причина за безпокойствие. Първото семейство работеше върху това. Федерацията Амтрак беше изминала дълъг път, откакто нейният основател Джордж Уошингтън Джеферсън 1-ви беше събрал верните четиристотин души около себе си и се беше грижил за тях през Дългата нощ — травматизиращата последица от Холокоста.