Читать «Произнасяна три пъти дневно пред портрета на Генералния президент» онлайн - страница 14

Андерсън се намръщи.

— Не чу ли какво те попитах?

— Тъй вярно, чух. — Брикман пое дълбоко дъх и призна без повече да мисли: — Бях пленник на мютите. Плейнфолк. Племето М’Кол.

Полковник Андерсън погледна двамата батальонни офицери, после се обърна към лейтенант Хармър и сержант Нолан. Те изглеждаха също толкова изненадани, колкото и тя.

— Мат, Джейк…

Хармър и Нолан застанаха мирно.

— Не сте чули отговора на моя въпрос. Разбрахте ли ме?

— Тъй вярно — отговориха в един глас те.

— Изчакайте навън. Ако възникне проблем, ще ви повикам.

Хармър и Нолан отдадоха чест и излязоха. Хармър не затръшна вратата, но я затвори достатъчно рязко, за да изрази раздразнението си, че са го прогонили точно когато нещата са започнали да стават интересни.

Андерсън имаше своите основания. Ако казаното от Брикман беше вярно, колкото по-малко хора знаеха за него, толкова по-добре. Тя прекара пръсти по вимпела от синята тъкан, изглади го върху бюрото, после погледна Брикман.

— Мютите не вземат пленници.

— Вече вземат — отвърна Брикман.

Андерсън се обърна към майор Хилър.

— Джери… дай един стол на този младеж. И седнете и вие. Само че първо… — тя подаде на майор Роскоу червено-белия шлем — сложи този боклук някъде.

Роскоу вдигна нещата от бюрото на Андерсън и ги сложи на една полица.

Андерсън погледна Брикман от упор.

— Искам да ти обърна внимание върху двете почетни грамоти на стената зад мен. Награда на батальона, понеже тук вършим всичко според Книгата. Това означава, че докато не проверим твоята история, ще те третираме като заподозрян на-ко според условията и ограниченията, изложени в Наръчника. С други думи, ще бъдеш окован във вериги, затворен в единична килия и с качулка на главата винаги когато те извеждат навън. Лейтенантът, който оглавяваше групата по посрещане, е добър човек, но понякога е прекалено фанатичен. Очевидно си казал нещо, което не е трябвало. Няма да разреша никакви своеволия, но трябва да знаеш, че и аз, и моите другари офицери споделяме неговата неприязън към нарушителите на Кодекса. Ако се окажеш такъв, ще бъдеш изправен до стената… или тук, или в Гранд Сентрал. Ако е тук, аз ще бъда там да дам заповедта за стрелба. Ясно ли е?

— Тъй вярно!

— Добре. Седни. — Лицето на Андерсън малко омекна. — Изглежда, пътуването ти не е било леко.

— Но си заслужаваше, мадам. — Брикман седна с изправен гръб и вдигната глава като първокурсник при постъпване във Въздушната академия.

„Интересно — помисли Андерсън. — Обичайна проява на дисциплина към властта, но очевидно отсъствие на страхопочитание. Типичен планерист от Ню Мексико.“ Но имаше нещо друго, което беше различно в този млад мъж. Победител, несъмнено. Но не беше само това. На Андерсън й беше трудно да го определи, но ако я накараха, щеше да каже, че Брикман има неуловимо излъчване на превъзходство, на скрита непреодолима сила. Такава, която може да изведе човек на самия връх.

Мониторът светна и на екрана се появи Дийк Хейуд.

— От Гранд Сентрал току-що пристигнаха идентификационните данни на Брикман. Подадох ги на конвертора. Можем да сравним гласовите и пръстови характеристики.