Читать «Драконови сълзи» онлайн - страница 8

Може би не желаеше живота, а искаше само наказанието да живее.

— Предпочитам да поискаш да живееш — тихо каза човекът с плъховете, — ще се забавлявам повече.

Сърцето на Сами биеше лудешки. Ударите отекваха най-болезнено в натъртените от жестоките ритници места.

— Имаш още тридесет и шест часа живот. По-добре да направиш нещо, нали така? Ммм? Часовникът върви. Тик-так, тик-так.

— Защо постъпваш така с мене? — умолително попита Сами.

Вместо да отговори, човекът с плъховете каза:

— Утре в полунощ плъховете ще дойдат за тебе.

— Не съм ти направил нищо лошо.

Белезите по грубото лице на мъчителя му посиняха от гняв:

— … ще изядат очите ти…

— Моля ти се.

Бледите устни се присвиха, прогнилите зъби се разкриваха повече:

— … ще разкъсат устните ти, докато крещиш, ще изгризат езика ти…

Възбудата на човека с плъховете растеше, той ставаше трескав, но продължаваше да е все така студен. Очите на влечуго сякаш излъчваха студенина, която пронизваше Сами и достигаше до най-съкровените му мисли.

— Кой си ти? — попита Сами за кой ли път.

Човекът с плъховете не отговори. Побесня. Дебелите му мръсни пръсти се свиха в юмрук, отпуснаха се, пак се свиха и се отпуснаха. Месеше въздуха, сякаш искаше да изстиска кръв от него.

„Какво си ти?“ — чудеше се Сами, но не смееше да попита.

— Плъховете — изсъска човекът.

Уплашен от предстоящото, като че ли вече се беше случвало, Сами се повлече обратно към олеандровия храст, скрил част от сандъка в желанието си да се отдалечи от извисилия се над него скитник.

— Плъховете — повтори човекът и се разтрепери.

Започваше.

Сами замръзна. Ужасът го бе сковал изцяло.

Треперенето на човека с плъховете премина в гърчове, а те се засилиха и човекът започна силно да се тресе. Мазната му коса се развяваше около главата, ръцете му потръпваха, краката се тресяха, черният шлифер плющеше, сякаш бе попаднал в циклон, макар и да не се долавяше и най-лекият полъх. Мартенският въздух не трепваше както преди появата на тромавия скитник. Като че ли целият свят не беше нищо друго, освен рисуван декор и единствените актьори бяха те двамата.

Опрян на купчина асфалт, Сами Шамроу най-накрая се изправи. Стъпи на крака от страх, че скоро ще го залее прииждащата вълна от нокти, остри зъби и червени очи.

Тялото на човека с плъховете под дрехите бушуваше като чувал, пълен с побеснели гърмящи змии. Той се… променяше. Лицето му се топеше и преобразяваше, сякаш го моделираше някакво полудяло божество, което правеше поредица от чудовища, едно от друго по-ужасни. Изчезнаха тъмните белези, очите на влечуго, рошавата брада, разбърканата коса, жестоката уста. За миг лицето му беше само купчина безформена плът, буца протекла каша, червена от кръвта, а после червеникавокафява и още по-тъмна, проблясваща, като че полята с консерва кучешка храна. Изведнъж тъканта се втвърди. Главата се превърна в притиснати един до друг плъхове, цяла топка гризачи с увиснали опашки като камшици и жестоки очи като капки прясна алена кръв. Там, където от ръкавите трябваше да се подават ръце, напираха плъхове. Между копчетата на издутата риза се промушваха главите на още гризачи.